Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тя бързо го погледна право в очите, вдигна вежди:

— Ти искаш ли?

— Знаеш колко държа на имението.

— И ще мога ли да обзаведа къщата, както пожелая?

— Можеш да я изравниш със земята и да издигнеш после втори Кристален дворец — на мен ще ми е все едно.

— Чарлс! Говорим сериозно!

И се отдръпна. Но скоро той получи целувка за опрощение и пое пътя си с леко сърце. Колкото до Ърнестина, тя се качи горе и извади богатия си арсенал от каталози.

Файтонът — със свален гюрук, за да може Чарлс да се наслаждава на пролетното слънце — мина покрай къщичката на вратаря. Младият Хокинс стоеше до разтворените порти, а старата мисис Хокинс свенливо сияеше на прага си. Чарлс викна на втория кочияш, който ги бе изчакал в Чипнам и сега седеше на капрата до Сам, да спре за малко. Особени отношения свързваха Чарлс със старицата. Останал без майка на една година, той трябваше да приеме в детството си много нейни заместници. През времето, прекарано в Уинсиът, се беше привързал към същата тази мисис Хокинс, която тогава беше главна перачка, но след августейшата икономка се ползваше с най-големи права и уважение между слугите. Топлото чувство на Чарлс към леля Трантър бе може би ехо от ранните му спомени за тази обикновена жена — съвсем подходяща за ролята на Бавкида — която, накуцвайки се запъти сега към градинската врата да го посрещне. Трябваше да отговори на всичките й нетърпеливи въпроси за предстоящата сватба и на свой ред да попита за децата й. Тя му се стори по-загрижена за него от друг път и в погледа й долови онази сянка на съжаление, с която добросърдечните бедни даряват понякога ощастливените с богатство. Тази сянка му беше позната от едно време; под нея простодушно прозорливата селянка бе приютила клетото сираче с разпътния баща — защото лошите слухове за това, как единственият родител на Чарлс се е отдал на забавления в Лондон, бяха проникнали чак до Уинсиът. Нейното безмълвно съчувствие беше сега съвсем неуместно, но Чарлс го прие и му стана доста забавно. Беше от обич към него; обич, която този ден излъчваше. Струваше му се, че всичко, всичко, което този ден се разкриваше пред очите му, го гледа с любов; китната градинка около къщичката на вратаря, големият парк отвъд и старите дървета със скъпи за Чарлс имена, които той знаеше на пръсти — Карсъновата опора, Десетте бора, Рамие (посадени в чест на победата на Малборо над французите), Дъбът и Брястът, Горичката на музите и още много други… и широката алея с липите, и желязната ограда. Накрая Чарлс отново се усмихна на старата перачка:

— Трябва да продължим. Чичо ме очаква.

В първия момент мисис Хокинс като че ли искаше да се примири, че я изоставят така бързо, но прислужницата надделя над майката. Тя се задоволи само да докосне ръката му, положена върху вратата на файтона.

— Тъй, тъй, мистър Чарлс. Очаква ви.

Кочияшът перна с камшика си задницата на водещия кон, файтонът потегли по лекия наклон и навлезе в рехавата сянка на все още нераззеленените липи. След малко алеята стана равна, камшикът близна лениво този път хълбока на дорестия жребец и двата коня, спомняйки си, че яслите са наблизо, преминаха в тръс. Енергичното весело поскърцване на обкованите в желязо колела, лекото скрибуцане на недосмазана ос, старата привързаност към мисис Хокинс, събудена от срещата, увереността му, че скоро ще притежава в истинския смисъл на думата този пейзаж — всичко това изпълваше Чарлс с неизразимо приятното чувство за щастлива съдба и непоклатим ред, което престоят му в Лайм малко беше помрачил. Това късче от Англия му принадлежеше и той принадлежеше на него; носеше и отговорността за него, но и достойнството му, заедно с установения тук от векове начин на управление.

Минаха покрай неколцина ратаи на чичо му: Ебенезер, ковачът, който стоеше с преносим мангал и изправяше с чука изкривен железен прът; зад него двама дървари поздравиха Чарлс; четвъртият беше много стар човек, с риза на басти, каквато носеше от младини, и със старомодна филцова шапка — старият Бен, бащата на ковача, който заедно с още дузина старци продължаваше да живее с пенсията си в имението, свободен като господар да ходи където си иска — един вид жив архив на историята на Уинсиът през последните осемдесет и повече години, до когото все още се допитваха.