Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс се поотдръпна, без да ги изпуска от погледа си. Видя как Сам приближи лицето на момичето до своето и го целуна. То вдигна ръце и двамата се прегърнаха; после, все още без да се пускат, свенливо се раздалечиха малко. Сам поведе момичето към малка тревиста полянка, успяла да си извоюва място между дърветата. Мери седна и се отпусна назад, а Сам се облегна на лакът, свел поглед към нея, после отмахна кичура коса от лицето й, наведе се и нежно я целуна по очите.

Чарлс бе пронизан от ново безпокойство; погледна Сара, за да разбере дали е познала натрапниците. Но тя бе приковала очи в папратта пред краката си, сякаш двамата просто се бяха подслонили тук от внезапно рукнал дъжд. Минаха две, три минути. Безпокойството започна полека-лека да отстъпва пред известно облекчение: ясно бе, че двамата слуги се интересуваха много повече един от друг, отколкото от околността. Той отново погледна Сара. Сега тя ги наблюдаваше иззад ствола на дървото. Обърна се, все още със сведен поглед, и изведнъж най-неочаквано вдигна очи към него.

За миг.

После направи нещо толкова странно и изненадващо, все едно, че бе хвърлила дрехите си.

Засмя се.

Беше толкова особена усмивка, че от първо Чарлс я изгледа недоумяващо. Защо точно сега? Струваше му се, че едва ли не е чакала такъв случай, за да му разкрие усмивката си като доказателство, че има и чувство за хумор, че не е вечно мрачна. В големите очи, така сериозни, тъжни и прями, припламна ирония — ново нейно измерение, което малките Пол и Вирджиния вероятно добре са познавали някога, но Лайм досега не бе го заслужил.

Къде са сега претенциите ти, сякаш питаха тези очи и леко извитите устни? Къде останаха благородният ти произход, науката, възпитанието, общественото ти положение? Нещо повече: това не беше усмивка, която те кара да замръзнеш или да смръщиш вежди. На нея можеше да се отговори само с усмивка, защото тя оправдаваше Сам и Мери, оправдаваше всички; и по някакъв неподдаващ се на анализ начин заличаваше всичко станало до този момент между Чарлс и нея. Тази усмивка съдържаше — много по-дълбоко, отколкото съзнанието допускаше — разбиране, признаване на онова смущаващо равенство, което прелива в близост. Всъщност Чарлс не отвърна съзнателно на тази усмивка — той просто усети, че се усмихва: само с очите си, но се усмихва. До мозъка на костите си усещаше възбуда, някак си твърде смътна и обща, за да е сексуална: като човек, който, обиколил дълга и висока стена, най-сетне стига до търсената врата… за да я намери заключена.

Няколко минути останаха така: жената бе тази врата, но мъжът нямаше ключ. Тя отново сведе глава. Усмивката угасна. Продължително мълчание се възцари между тях. Чарлс прозря истината: действително стоеше с единия крак над пропастта. За миг си помисли, че ще скочи, че трябва да скочи. Знаеше, че ако протегне ръката си, тя няма да срещне съпротива… само пламенна взаимност на чувството. Руменината по страните му се сгъсти и той прошепна:

— Не бива вече никога да се срещаме сами.

Тя не вдигна глава, но едва забележимо кимна в знак на съгласие; после едва ли не нацупено се извърна и скри лице от него. Той отново надникна през листака. Главата и раменете на Сам бяха надвесени над невидимата Мери. Минаха няколко минути, но Чарлс продължаваше да гледа, а разумът му шеметно летеше надолу в пропастта, почти без да съзнава, че шпионира влюбената двойка; с всеки изминал миг същата отрова, срещу която се опитваше да се бори, все по-силно го заразяваше.

Мери го спаси. Внезапно тя бутна Сам настрани, прихна и хукна надолу към пътеката; спря за миг, извърна дяволитото си лице към Сам, вдигна чевръсто полата си и се понесе по склона, следвана от гънка ивица червена фуста под зелената рокля сред теменужките и живоликата. Сам се затича след нея. Фигурите им се смаляваха между сивите стволове; потъваха, изчезваха, мярна се синьо; смехът премина в лек писък; после тишина.

Минаха пет минути, през които скритата двойка не пророни и дума. Чарлс не отместваше поглед от хълма, сякаш беше много важно да не престава да бъде нащрек. Единственото му желание бе да избегне погледа на Сара. Най-сетне той наруши тишината.

— Вие по-добре си вървете. — Тя кимна. — Аз ще изчакам половин час.

Тя пак кимна, после тръгна покрай него. Очите им не се срещнаха.

Едва след като се отдалечи между ясените, тя се извърна да го погледне за миг. Не е могла да види лицето му, но сигурно е знаела, че я наблюдава. А нейното лице имаше пак онова поразяващо изражение. После тя безшумно се отдалечи между дърветата.