Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— За да се самонакажете?

— За да бъда такава, каквато трябва. Низвергната.

Чарлс си спомни колко разумно бе реагирал доктор Гроган на неговата тревога за Сара.

— Но, мила мис Удръф, ако всяка жена, измамена от някой безчестен член на мъжкия пол, сметне, че трябва да се държи като вас… боя се, че страната ще се окаже пълна с низвергнати жени.

— Пълна е.

— Как така? Това е абсурдно.

— Пълна е с такива жени, които от страх се прикриват.

Той впери очи в гърба й и си спомни още нещо, което бе казал Гроган — за пациентите, отказващи да взимат лекарство. Реши да направи още един опит. Наведе се напред, сключи пръсти.

— Много добре си представям колко трагични могат да се сторят някои обстоятелства на образования и умен човек. Но не трябва ли точно тези му качества да го накарат да се издигне над…

Тя внезапно се изправи и се приближи до ръба на скалата. Чарлс бързо я последва и застана до нея, готов да я хване за ръката: защото разбра, че сухият му съвет оказа обратното въздействие. Тя гледаше към морето и изражението й подсказа на Чарлс, че осъзнава грешката си: и той е като другите — само глашатай на условностите. В нея наистина имаше нещо мъжко. Чарлс се почувства като стара клюкарка и това не му хареса.

— Простете ми. Може би изисквам твърде много. Но ви го казах с добро.

Тя сведе глава в отговор на сдържаното извинение, но после пак прикова поглед в морето. Сега двамата бяха по-незащитени: можеше да ги види всеки, който минаваше долу сред дърветата.

— Отстъпете назад, моля ви. Тук не е безопасно.

Тя се обърна и го погледна. И отново като че проникна в истинските му подбуди, чиято голота го смути. Случва се върху нечие лице днес да разпознаем изражение от преди един век, но не и от един век напред. Миг по-късно тя мина покрай него и се отправи към глога. Той застана в центъра на малката сцена.

— Това, което ми разказахте, само потвърждава предишното ми убеждение, че трябва да напуснете Лайм.

— Ако напусна това място, ще се лиша от срама си. Тогава съм загубена.

Тя посегна и докосна клонче глог. Не беше сигурен, но му се стори, че тя съзнателно притисна показалеца си: след секунди се взираше в алена капчица кръв. Погледа я известно време, после извади от джоба си кърпичка и скришом попи кръвта.

Той помълча малко, после я попита направо:

— Защо отказахте помощта на доктор Гроган миналото лято? — Очите й го стрелнаха с упрек, но той бе подготвен. — Да… попитах го за мнението му. Не можете да отречете, че имах право да го сторя.

Тя пак извърна глава.

— Да, имали сте право.

— Тогава трябва да ми отговорите.

— Защото не пожелах да потърся помощ от него. Не че имам нещо против него. Знам, че искаше да ми помогне.

— И не ви ли даде същия съвет?

— Да.

— Тогава ще си позволя да ви напомня какво ми обещахте.

Тя не отговори. Но мълчанието й беше равносилно на отговор. Чарлс направи няколко крачки към мястото, където тя стоеше, вперила поглед в клонките на глога.

— Мис Удръф?

— След като вече знаете истината… държите ли на съвета си?

— Разбира се.

— Значи, ми прощавате греха?

Това завари Чарлс малко неподготвен.

— Придавате твърде голямо значение на моята прошка. Важното е вие да си простите греха. А тук никога не бихте могли да го направите.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Смитсън.

— Боже опази, да взимам решения, на каквито само нашият Създател има право. Но аз съм убеден и всички сме убедени, че сте се покаяли достатъчно. Простено ви е.

— И мога да бъда забравена?

Сухата категоричност на гласа й го смути за миг. После й се усмихна.

— Ако с това искате да кажете, че приятелите ви тук не желаят да ви помогнат…

— Не исках да кажа това. Зная, че имат добри намерения. Само че аз съм като този глог, мистър Смитсън. Никой не го упреква, загдето е пораснал тук в самота. Но тръгне ли по Броуд Стрийт, ще наруши нормите на обществото.

Той изсумтя в знак на протест.

— Мила мис Удръф, да нямате предвид, че е ваш дълг да нарушавате нормите на обществото? — И добави: — Ако съм ви разбрал правилно.

Тя се поизвърна към него.

— Та нима обществото не иска да ме отпрати в друга самота?

— Сега вие поставяте под въпрос справедливостта на битието.

— Забранено ли е?

— Не е забранено. Безполезно е.

Тя разтърси глава.

— Има полза. Макар и горчива. — Каза го не за да възрази, а с дълбока тъга, почти сама на себе си.

Изповедта й като отшумяла вълна бе оставила у Чарлс чувството, че е пропилял нещо. Той разбираше, че зад нейния прям поглед има същата прямота в мисъл и слово; сторило му се бе, че тя се домогва до интелектуално равенство, че у нея се таи скрита неприязън към мъжкия пол, по сега откриваше не това, а близост, близост, каквато има между две голи тела, съзвучие на мислите и чувствата, каквото допреди му бе изглеждало невъзможно в отношенията между мъжа и жената. Разсъждаваше не субективно, а обективно: това е забележителна жена, стига само някой свободен мъж да съумее да вникне в нея. Изпитваше не мъжка завист, а човешка болка. Внезапно той я докосна по рамото, сякаш искаше да я утеши, после пак тъй бързо се извърна. Мълчаха и двамата.