Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тя едва забележимо се обърна към него в очакване на отговор; сякаш той можеше едва ли не да изчезне и тя искаше да се увери, макар и без да поглежда, че не е потънал вдън земя.

— Без съмнение.

— Виното сякаш ми даде сила и смелост… а и прозрение. Не беше вече ръката на дявола. Настъпи моментът, в който Варген не можеше повече да крие истинските си намерения към мен. Нито пък аз можех да се преструвам на изненадана. Моята невинност бе лъжлива още от мига, в който реших да остана. Не се опитвам да се оправдавам, мистър Смитсън. Много добре знам, че можех — дори след като вратата се затвори зад момичето, което изнесе съдовете от вечерята ни, — че още можех да си тръгна. Можех да ви кажа, че той си е послужил със сила, че ме е упоил… каквото и да е. Но не е така. Той беше човек без скрупули, човек на прищевките, дълбоко егоистичен. Но никога не би посегнал на жена против волята й.

Изведнъж съвсем неочаквано тя се обърна и погледна Чарлс право в очите. Беше се изчервила силно, но изглеждаше не толкова смутена, колкото разпалена, гневна, упорстваща; сякаш стоеше гола пред него, но бе горда от това.

— Отдадох му се.

Той не можа да издържи погледа й и сведе очи, кимвайки съвсем леко.

— Разбирам.

— Ето защо съм дваж опозорена — от обстоятелствата и от избора си.

Настъпи тишина. Тя отново се обърна към морето.

— Не съм искал да ми разказвате тези неща — едва чуто рече той.

— Мистър Смитсън, аз ви моля да разберете не това, че се опозорих, а защо го извърших. Защо пожертвах най-ценното, което притежава една жена, за мимолетното удоволствие на един мъж, когото не обичах. — Тя обхвана лицето си с длани. — Извърших го, за да не бъда вече никога каквато бях преди. Извърших го, за да могат хората да ме сочат и да казват: Ето я Блудницата на френския лейтенант — да, няма защо да крия думата. За да знаят, че съм страдала и страдам, както страдат и други във всеки град и село на тази страна. Аз не можех да се венчая за този човек. Затова се венчах за срама. Не твърдя, че знаех какво върша, нито че съвсем хладнокръвно оставих Варген да постигне онова, което искаше. Тогава ми се струваше, че се хвърлям от ръба на пропаст или забивам нож в сърцето си. Беше нещо като самоубийство. Постъпка на отчаян, мистър Смитсън. Съзнавам, че беше осъдително… непристойно, но не знаех по какъв друг начин да се отърся от онова, което бях. Ако бях напуснала тогава стаята и се бях върнала при мисис Талбът да продължа предишното си съществуване, знам, че досега вече наистина щях да съм мъртва… и то от собствената си ръка. Онова, което ме крепи, е срамът ми, съзнанието, че наистина не съм като другите жени. Аз няма никога да имам като тях деца, съпруг и онова невинно щастие, което имат те. А те няма никога да разберат причината за моето престъпление. — Тя замълча, сякаш сама за пръв път проумяваше какво говори. — Понякога почти ги съжалявам. Мисля, че имам свобода, каквато те не са в състояние да разберат. Никаква обида, никакво обяснение не могат да ме засегнат. Защото съм прекрачила границата на приличието. Аз съм нищо, вече не съм човешко същество. Аз съм Блудницата на френския лейтенант.

Чарлс разбра доста зле онова, което тя се опитваше да изрази в дългия си монолог. До момента на странното й решение в Уеймът, той изпитваше много по-голямо съчувствие към поведението й, отколкото бе проявил; представяше си бавната, мъчителна агония на живота й като гувернантка; колко лесно би могла да попадне в ноктите на такъв добре прикрит злодей като Варген; но тези приказки за свобода отвъд границите, за венчаването със срама, му се струваха непонятни. И все пак донякъде я разбираше, защото към края на своята самозащита Сара се бе разплакала. Тя скри сълзите си, или поне се опита да ги скрие; не захлупи лице в дланите си, не посегна за кърпичка, а седеше с извърната глава. Отначало Чарлс не се бе досетил каква е истинската причина за мълчанието й.

После някакъв инстинкт го накара да стане и безшумно да направи две крачки по тревата, за да погледне профила на това лице. Видя, че страните й са мокри, и усети неудържимо вълнение и смут; оплете се в цял лабиринт от противоречиви мисли и чувства и бе откъснат безнадеждно далеч от сигурната си котва на безпристрастен и благоразумен съдник. Представи си сцената, която тя не бе разказала с подробности: нейното отдаване. Беше едновременно и Варген, който я обладава, и мъжът, който се хвърля към него и го поваля с удар; така както Сара бе за него едновременно невинна жертва и непокорна, изоставена жена. Дълбоко в себе си той й прости загубеното целомъдрие и надзърна в тъмните сенки, където е можел сам да му се наслади.