Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— С една дума, позволявал си е твърде много, така ли?

— Трябва да разберете, че говорехме само на френски. Поради това може би изреченото от нас ми се струваше малко недействително. Никога не съм била във Франция, познанията ми за говоримия език не са много добри. Често не разбирах съвсем точно какво ми казва. Вината не е само негова. Може да съм чула не това, което е имал предвид. Понякога се шегуваше с мен. Но не звучеше обидно. — Тя се поколеба. — Аз… на мен ми харесваше… Наричаше ме жестока, когато не му позволявах да целуне ръката ми. Един ден и аз стигнах до заключението, че съм жестока.

— И престанахте да бъдете.

— Да.

Ниско над главите им се зарея гарван; черните му пера лъснаха, колебливо порейки лекия ветрец, преди да се стрелне нанякъде във внезапна уплаха.

— Разбирам.

Той искаше само да я насърчи, за да продължи, но тя го прие буквално.

— Не можете да разберете, мистър Смитсън. Защото не сте жена. Защото не сте жена, родена да бъде съпруга на фермер, но получила образование за… нещо по-добро. Няколко пъти са искали ръката ми. Като бях още в Дорчестър, един богат скотовъдец… но това няма значение. Не сте се родили жена със страхопочитание и любов към интелигентността, красотата, знанието… не знам как да го изразя… нямам право да искам тези неща, но сърцето ми жадува за тях и не мога да повярвам, че е само от суета… — Тя замълча за миг. — Не сте били дори гувернантка, мистър Смитсън, млада жена без деца, на която й плащат да гледа деца. Не бихте могли да знаете, че колкото по-сладки са те, толкова по-непоносима е болката. Не бива да мислите, че говоря така единствено от завист. Обичах малките Пол и Вирджиния, а към мисис Талбът изпитвам само благодарност и преданост: бих умряла за нея или децата й. Но да живееш всеки ден сред едно щастливо семейство, да бъдеш най-близък свидетел на щастлив брак, весел дом, прелестни деца… — Тя млъкна. — Мисис Талбът е точно на моята възраст. — Пак млъкна. — Постепенно започна да ми се струва, че са ме пуснали да живея в рая, но ми е забранено да му се наслаждавам.

— Но не смятате ли, че по същия начин всеки от нас е лишен от едно или друго? — Тя поклати глава неочаквано отривисто. Той разбра, че е засегнал някакво дълбоко чувство в нея. — Исках да кажа, че привилегиите на общественото положение не носят непременно щастие.

— Няма нищо общо между положението, в което щастието е поне възможно, и онова, при което… — И тя пак тръсна глава.

— Но вие, естествено, не бихте могли да твърдите, че всички гувернантки са нещастни… или остават неомъжени.

— Всички като мен.

Той замълча, после добави:

— Прекъснах разказа ви. Простете.

— И ще ми повярвате ли, че не говоря от завист?

Тя се обърна към него с настойчив поглед и той кимна. Като откъсна малко стръкче овчарска торбичка със сини цветчета като гениталии на миниатюрно амурче, тя продължи:

— Варген оздравя. Оставаше само седмица до деня, в който щеше да си замине. Вече бе обявил, че не е безразличен към мен.

— Предложи ли ви да се омъжите за него?

Тя се затрудни да отговори.

— Ставаше дума и за брак. Каза ми, че като се върне във Франция, ще го направят капитан на товарен кораб. Че хранел надежди да си възвърне наследствените права, които той и брат му загубили. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Пожела да отида с него във Франция.

— Мисис Талбът знаеше ли това?

— Тя е най-добрата жена. И най-невинната. Ако капитан Талбът беше там… Но го нямаше. В началото се срамувах да й кажа. А накрая се боях. — И добави: — Боях се от съвета, който знаех, че трябва да ми даде. — Започна да къса листенцата на овчарската торбичка. — Варген стана настойчив. Накара ме да повярвам, че цялото му щастие зависи от това, дали ще го придружа във Франция — нещо повече: че и моето щастие зависи от същото. Бил узнал много неща за мен. Че баща ми е починал в лудницата. Че съм без средства и без близки роднини. Че от години се чувствам — без сама да знам защо — обречена на самота. — Тя остави цветчето и вплете пръсти на скута си. — Моят живот е белязан от самотата, мистър Смитсън. Сякаш съм орисана да не се свържа в приятелство с равен на мен човек, никога да не живея в собствен дом, никога да не видя света по друг начин освен като общото правило, от което аз трябва да съм изключение. Преди четири години баща ми трябваше да обяви фалит. Разпродадоха цялото ни имущество. Оттогава страдам от натрапчивата мисъл, че дори предметите — най-обикновените столове, маси, огледала — са се наговорили да утежнят самотата ми. Няма никога да ни притежаваш — казват те. Няма никога да сме твои. Винаги ще бъдем на другиго. Знам, че това е лудост, знам, че в индустриалните градове съществуват такава беднотия и самотност, в сравнение с които аз живея в удобства и разкош. Но като чета за безумните отмъщения на юнионистите, нещо в мен ги оправдава. Дори им завиждам, че знаят кога и как да излеят гнева си. А аз съм безсилна. — В гласа й се бе прокраднало нещо ново, някаква сила на чувството, която опровергаваше отчасти последните й думи. Тя добави по-спокойно: — Боя се, че не мога да се изразя достатъчно ясно.