Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Съдейки по думите ви…

— Това е книга за живите, Смитсън. Не за мъртвите.

Докторът се извърна малко гневно и постави лампата на масата. Чарлс се изправи.

— Съвсем прав сте. Извинявам се.

Дребничкият Гроган го погледна косо.

— Преди няколко години тук беше пристигнал Гос с цяла свита от ентусиазирани учени дами. Чели ли сте неговия „Omphalos“ 35 35 „Омфалос: опит да се разплете геологическият възел“, сега е забравена книга, което е жалко, тъй като е една от най-странните и непреднамерено смешни книги на времето си. Авторът е бил член на Кралското общество и изтъкнат авторитет в тогавашната морска биология. От страх пред Лайел и последователите му през 1837 година, той прокарва една теория, в която несъответствието между научното и библейското описание на сътворението на света е напълно заличено с един замах. Гениалното твърдение на Гос е, че в деня, когато създал Адам, Бог е създал и всички вкаменелости и изчезнали форми на живот; това несъмнено е една от най-нескопосаните операции за укриване на истината, която човек е приписал на Бога. Злополучна е била дори датата, на която се е появил „Омфалос“ — две години преди „Произход на видовете“. Половин век по-късно, както е известно, Гос бе обезсмъртен в прочутите и очарователни мемоари на сина си Едмънд. — Б.а. ?

Чарлс се засмя.

— Според мен това е върховно творение на глупостта.

На свой ред Гроган, след като го беше подложил и на положителна, и на отрицателна проверка, се усмихна тъжно.

— И аз това му казах след лекцията, която изнесе. Ха! Как няма да му го кажа! — И ирландските ноздри на доктора изпръхтяха победоносно два пъти. — Мисля, че този мех, пълен с фундаменталистки вятър, доста ще се позамисли, преди да се развее отново по тукашното крайбрежие на Дорсит.

Той погледна Чарлс по-дружелюбно.

— Значи сте дарвинист?

— Страстен при това.

Тогава Гроган грабна ръката му и силно я стисна; сякаш той бе Крузо, а Чарлс — Петкан. В този миг между тях премина нещо, немного по-различно от онова, което преминаваше несъзнателно между двете спящи момичета половин миля по-далеч. Те знаеха, че са като две зрънца мая в цяло море от лениво тесто, две зрънца сол в цял супник блудкава супа.

Нашите двама карбонари на духа — нима момчето във всеки мъж не се е увличало винаги от играта на тайни организации? — преминаха на нова чаша грог, запалиха още по една пура и се впуснаха да честват Дарвин. Човек би допуснал, че изпитваха смирение пред великите нови истини, за които разговаряха. Но и двамата — особено Чарлс, докато се прибираше в ранните часове на утрото — бяха въодушевени от чувството за превъзходство, за интелектуална разлика, издигаща ги над себеподобните им.

Неосветеният Лайм представляваше масата обикновени хора, потънали в безпаметен сън; докато Чарлс, плод на естествения (и в двата смисъла на думата) отбор, представляваше чистият интелект, бодро крачещ, свободен като Бог, равен с вечно будните звезди и разбиращ всичко.

Всичко, освен Сара.

Тя стоеше прикрита в сумрака на другия край на тунела от бръшлян. Не се оглеждаше; беше го видяла да се изкачва между ясените. Денят бе лъчист и сияен, облян в лазур, с топъл югозападен ветрец. Събудил бе ята пролетни пеперуди — онези белите, с яркожълт и петна и зелени ивички, които напоследък се оказаха пречка за високите печалби в земеделието и затова бяха почти напълно изтровени; те придружаваха с танца си Чарлс по целия му път покрай Мандрата и през гората, а сега една от тях — блестяща жълта точица — се рееше в светлия край на тунела зад тъмния силует на Сара.

Преди да пристъпи в тъмнозелената сянка под бръшляна, Чарлс спря и се огледа като съзаклятник, за да се увери, че никой не го е проследил. Само величествените ясени простираха все още голите си клони над пустата местност.

Тя не се обърна, преди той да се приближи, а дори и тогава не го погледна; само бръкна в джоба на палтото си и мълчаливо, със сведени очи му подаде още една вкаменелост, сякаш беше дар за изкупление. Чарлс я взе, заразен от смущението й.