Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Докторът сведе поглед към сребърната поставка на чашата си.

— А, да. Клетата Трагедия.

— Недискретност ли проявявам? Може би ви е пациентка?

— Мисис Поултни е моя пациентка. И за нея няма да позволя да се каже лоша дума.

Чарлс му хвърли предпазлив поглед; очите на доктора зад очилата с четвъртити рамки без съмнение имаха гневен блясък. По-младият наведе глава с лека усмивка.

Доктор Гроган посегна да поразрови огъня.

— Повече знаем за вкаменелостите ей там на плажа, отколкото за онова, което става в главата на туй момиче. Има един умен лекар германец, който неотдавна раздели меланхолията на няколко вида. Единия от тях назова вродена меланхолия. С което иска да каже, че някои хора са родени с мрачен темперамент. Другия вид определи като придобита, което означава, че е причинена от някаква случка. От такава меланхолия, както се досещате, от време на време страдаме всички. Третият вид е наречен неизяснена меланхолия, с което клетият човек иска да каже, че не знае какъв дявол я предизвиква.

— Но при нея има причина, нали?

— Хайде, хайде, да не е първото момиче, което са изоставили? Мога да ви изброя още десет само тук в Лайм.

— И все така грубо?

— Някои от тях и по-грубо. А сега пърхат като пиленца.

— Следователно причислявате мис Удръф към неизяснената категория.

Докторът помълча малко.

— Повикаха ме… само че… пълна тайна, нали разбирате… Извикаха ме да я прегледам преди десет месеца. Веднага разбрах какво й е: плаче без причина, не говори, гледа особено. Меланхолия, ясна като шарка. Знам историята й, познавам семейство Талбът — тя беше гувернантка там, когато се случи това. И си помислих: ами причината е проста — шест седмици, шест дни само в Малборо Хаус са достатъчни да вкарат и нормален човек в лудницата. Между нас казано, Смитсън, аз съм стар езичник. Ще ми се да видя този благочестив палат изгорен до основи заедно със стопанката му. Да пукна, ако не изиграя една жига върху пепелището му.

— Мисля, че и аз с удоволствие ще се присъединя към вас.

— Бог ми е свидетел, че няма да бъдем единствените. — Докторът с ожесточение отпи от грога си. — Целият град ще наизлезе. Но сега няма полза да говорим за това. Направих каквото можах за момичето. Но разбрах, че има само едно лекарство.

— Да се махне оттам.

Докторът отривисто кимна.

— Две седмици по-късно — казва доктор Гроган, — връщам се един следобед вкъщи и гледам, че момичето върви към вълнолома. Поканвам я у дома, разговарям с нея, държа се така мило, все едно, че ми е любимата племенница. По-лесно стена бих разбил с главата си. Дори не ме остави да се изкажа, Смитсън, повярвайте ми. А аз исках не само да я поучавам. Имам един колега в Екситър — мил човек с приветлива жена и четири хлапета като ангелчета — който тъкмо тогава търсеше гувернантка. Казах й.

— И тя отказа да напусне!

— Заинати се като магаре. Това е то. Мисис Талбът, каквато е светица, първа би я приела обратно. Но не — тя взе, че отиде в къща, за която не може да не е знаела, че е адът на земята, и при господарка, която не прави разлика между слуга и роб: насади се на възглавница, пълна с тръни. И вече няма да мръдне оттам. Ако щете вярвайте, Смитсън, но на това момиче и трона на Англия да му предложите с хиляда лири отгоре, пак ще поклати глава.

— Но… не проумявам защо. Това, което ви е отказала, е същото, което ние мислехме да й предложим. Майката на Ърнестина…

— Моите уважения към дамата, мили приятелю, но само ще си губите времето. — Той мрачно се усмихна на Чарлс и млъкна, за да допълни чашите от котлето с грог на камината. — Добрият доктор Хартман описва случаи, подобни на нейния. За един от тях казва нещо поразително. Била вдовица, доколкото си спомням, млада вдовица от Ваймар; съпругът й — кавалерийски офицер — починал при някакъв нещастен случай по време на учения. Ето че има известно сходство. Та тази жена била в дълбок траур. Много добре. Съвсем естествено. Но траурът продължавал и продължавал, Смитсън, година след година. Не давала вкъщи нищо да се помести. Дрехите на мъртвия си висели в гардероба, лулата му си стояла до любимия стол; дори няколко писма, адресирани до него, които пристигнали след смъртта му, си лежали ей така… — докторът посочи в сянката зад гърба на Чарлс — … на също такъв сребърен поднос, неотворени, жълтеещи година след година. — Той млъкна и се усмихна на Чарлс. — Вашите амонити не крият такива загадки. Но ето какво пише Хартман.

Той се беше надвесил над Чарлс и с протегнатия си пръст насочваше думите право в него.