Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

И ето че една нощ Сара чу момичето да ридае. Тя влезе в стаята му и го успокои, което не бе много трудно, понеже Мили си беше дете във всичко въпреки годините си: не можеше да чете и да пише, а хората около себе си познаваше не по-добре от куче — ако я погалеха, разбираше; ритнеха ли я, ами че това е животът. Нощта бе леденостудена и Сара просто се пъхна в леглото й, взе момичето в прегръдките си, целуна го и го утеши с ласки. За нея Мили бе като някое от болните агънца, за които тя толкова се грижеше по времето, преди светските амбиции на баща й да лишат живота им от радостите и неволите на селското ежедневие. Бог е свидетел, че също такъв бе случаят и с дъщерята на орача.

Оттогава агънцето почти през ден отиваше при нея, все така унило. Спеше зле, по-зле и от Сара, която често си лягаше сама, но като се събудеше призори, намираше до себе си момичето, вмъкнало се в стаята й в някой мъчителен среднощен час. То, горкото, се боеше от тъмното и ако не бе Сара, щеше да предпочете да се върне горе в общата спалня.

Тези нежни отношения бяха почти безмълвни. Двете почти не разговаряха, освен понякога за най-дребните неща из къщи. Знаеха, че е важна само онази топлота, мълчаливата близост в нощта. Дали не е имало нещо сексуално в чувствата им? Може би, но те не прекрачваха границите на отношенията между две сестри. Няма съмнение, че тук-там в други обществени прослойки — сред оскотената градска нищета или сред най-еманципираната аристокрация — и тогава е съществувало истинско лесбийство; но толкова обичайното викторианско явление жени да спят заедно можем да отдадем много повече на пагубното високомерие на тогавашния мъж, отколкото на по-съмнителни подбуди. А и в такива бездни на самотата, нима всяко сближаване не е по-скоро проява на човечност, отколкото извратеност?

Но нека оставим тези две невинни същества да спят и да се върнем към по-разсъдливата, по-образована и изобщо по-благородна двойка там долу край морето.

Двата венеца на творението бяха преминали от темата за мис Удръф и доста двусмислената метафора за мъглата отново в по-обозримото поле на палеонтологията.

— Трябва да признаете — говореше Чарлс, — че в откритията на Лайел е заложен много по-богат смисъл, отколкото в обикновен научен труд. Боя се, че на църквата й предстои тежка битка.

Нека да поясня, че Лайел е бащата на модерната геология. Още през 1778 година в прочутото си произведение „Epoques de la Nature“ 34 34 „Геологически епохи“ (фр.) — Б.пр. Бюфон взриви мита, измислен от архиепископ Ъшър през седемнадесети век и авторитетно записан в безброй издания на официалната английска Библия, че светът е бил сътворен в девет часа на 26 октомври 4004 година пр. н.е. Дори великият френски естествоизпитател обаче не дръзва да измести сътворението на света с повече от 75 000 години назад. „Принципи на геологията“ на Лайел, публикувани между 1830 и 1833 година и съвпадащи много добре по време с реформите във всички области, шеметно състариха света с милиони години. Името на автора е почти забравено, но то има голямо значение: на своите съвременници и на безброй учени в други области той е дал най-смислената представа за епохите. Неговите открития бяха мощен повей, смразяващ боязливите, но тласкащ смелите през спарените метафизични коридори на века. Не забравяйте обаче, че по времето, за което разказвам, малцина бяха чували изобщо за великите постижения на Лайел, още по-малко вярваха на теориите му, а почти никой не приемаше всичките му изводи. Библейската легенда за сътворението на света е голяма лъжа, но е много по-етична; а утробата на шест хиляди години е далеч по-уютна, отколкото ако е на два милиарда години.

Чарлс следователно бе заинтригуван — макар че бъдещият му тъст и чичо му го бяха съветвали да стъпва много предпазливо в тази посока — дали доктор Гроган ще сподели, или ще отхвърли с пренебрежение тревогата му за теолозите.

Докторът прояви сдържаност. Впери поглед в огъня и измърмори:

— Да, наистина.

Настъпи кратка тишина, която Чарлс наруши уж случайно, като че само за да поддържа разговора.

— Чели ли сте нещо от оногова, от Дарвин?

Вместо отговор Гроган само го прониза с поглед през очилата. После стана и с керосиновата лампа в ръка отиде до полицата с книги в дъното на тясната стая. Върна се бързо и подаде на Чарлс една книга. Беше „Произход на видовете“. Той погледна доктора в строгите очи.

— Не исках да кажа…

— Чели ли сте я?

— Да.

— Тогава защо наричате великия й автор „оногова“?