Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Позволете ми да ви платя за тези екземпляри, колкото биха стрували в магазина на мис Анинг.

Тогава тя вдигна глава и очите им най-сетне се срещнаха. В нейните той прочете обида; и отново го обзе онова необяснимо чувство, че те го пронизват, че нещо не му достига, че я разочарова. Сега обаче това го накара да се опомни; той възприе позата, която бе решил, че трябва да има, защото срещата ставаше два дни след събитията в последните глави. Лаконичната забележка на доктор Гроган за предимството, което заслужават живите пред мъртвите, бе покълнала и Чарлс откри както човешко, така и научно оправдание за своето приключение. Бе имал доблестта да признае пред себе си, че в приключението му има не само непристойност, но и елемент на удоволствие, а сега вече ясно усещаше и повелята на дълга. Самият той несъмнено принадлежеше към най-жизнеспособните; но при човешките същества най-жизнеспособните носят и известна отговорност към по-малко приспособимите.

Той дори отново бе мислил, дали да не разкрие на Ърнестина случилото се между него и мис Удръф; но, уви, твърде живо си представяше как тя ще започне да задава глупави женски въпроси — такива, на които той не би могъл да отговори правдиво, без да навлезе в опасни води. Скоро той реши, че Ърнестина — не само като жена, но и поради липса на опит — няма да разбере алтруистичните му подбуди. Така много удобно избягна другата, по-малко привлекателна страна на дълга.

Той отби пълния с упрек поглед на Сара:

— По силата на обстоятелствата аз съм богат, а вие сте бедна. Затова мисля, че не бива да се стесняваме един от друг.

Такъв бе и планът му: да прояви състрадание към Сара, но да наложи разстояние, да й напомни — без високомерие, разбира се, и с много лека ирония — за разликата в положението им.

— Това е всичко, което мога да ви дам.

— Няма защо да ми давате каквото и да е.

— Вие дойдохте.

Нейното смирение го объркваше почти толкова, колкото и гордостта й.

— Дойдох, защото се убедих, че наистина имате нужда от помощ. И макар все още да не разбирам защо именно мен сте удостоили с честта да ме посветите във вашия… — Той се запъна, защото се готвеше да каже „случай“, а с това би се издал, че играе ролята както на лекар, така и на джентълмен. — … във вашето злощастие, готов съм да изслушам онова, което вие сама, ако не греша, поискахте да чуя.

Тя отново вдигна поглед към него. Той се почувства поласкан. Тя плахо посочи към огряното от слънцето място.

— Знам едно усамотено кътче наблизо. Може ли да идем там?

Той прояви готовност и тя тръгна през каменистата, огряна от слънцето просека, из която Чарлс се ровеше, когато тя за пръв път го бе намерила. Сара пристъпваше леко и уверено, с една ръка повдигаше полата си на няколко пръста, а с другата държеше панделките на черното си боне. Следвайки я съвсем не така пъргаво, Чарлс забеляза кръпките по петите на черните й чорапи, изтритите токове на обувките й, но също и червеникавите отблясъци на тъмната й коса. Трябва да е много красива, като е съвсем разпусната — мислеше той, — гъста и пищна, и макар сега да беше опъната назад и прибрана в яката на палтото й, Чарлс се запита дали не от кокетство носи толкова често бонето си в ръка.

Тя го поведе през втори зелен тунел; краят му излизаше на зелен склон, където отвесната скална стена отдавна се бе срутила. Туфички трева предлагаха опора за краката и тя внимателно си избираше пътя на зигзаг към върха. Докато се изкачваше с мъка след нея, той зърна стегнатите с панделка крайчета на бельото й, които стигаха почти до глезените; една истинска дама би се изкачвала след, а не пред него.

Горе Сара изчака Чарлс да я настигне. Оттам той я последва по ръба на скалата. На стотина метра над тях се извисяваха друга група скали. Това бяха гигантските „стъпала“, образувани от слягането, които се забелязваха от вълнолома на около три километра по-долу. Стигнаха до по-стръмен откос, който се стори на Чарлс опасен — едно подхлъзване, и след няколко метра човек би се претърколил безпомощно през ръба му надолу. Ако беше сам, сигурно щеше да се разколебае. Но Сара спокойно се изкачваше, сякаш не съзнаваше опасността. В другия край на скалата теренът ставаше равен за няколко метра и там бе нейното „усамотено кътче“.

Беше малка, обърната на юг долчинка, обградена от гъсти къпини и кучешки дрян: нещо като миниатюрен зелен амфитеатър. Закърнял глог стърчеше откъм гърба на сцената му, ако може да се назове с този термин място с диаметър, по-малък от пет крачки, където някой — очевидно не Сара — много отдавна бе примъкнал и подпрял голям плосък кремъчен блок, който като примитивен трон властваше над великолепната гледка към короните на дърветата и морето отвъд тях. Леко задъхан и доста изпотен във вълнения си костюм, Чарлс се огледа наоколо. Склоновете на долчинката бяха обрасли с жълти иглики и теменужки и с белите звездички на диви ягоди. Мястото бе пленително, над него сияеше небето, окъпано в следобедното слънце, защитено бе от всички страни.