Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Не съм сигурен, че бих могъл да оправдая чувствата ви, но отлично ви разбирам.

— Варген отпътува, за да вземе пощенския кораб от Уеймът. Мисис Талбът естествено предполагаше, че той ще се качи на него, още щом пристигне там. Но той ми каза, че ще ме чака да отида при него. Не му обещах. Напротив — заклех се, че… но бях обляна в сълзи. Той си тръгна с думите, че ще чака една седмица. Отговорих му, че няма никога да го последвам. Но като мина един ден, после втори, а него го нямаше вече да си говорим, чувството за самота, за което току-що ви казах, отново ме обзе. Струваше ми се, че ще се удавя в него и още по-лошо, че съм оставила спасителната греда да се отдалечи непостижимо от мен. Завладя ме отчаяние. То ми причиняваше двойно по-мъчителна болка поради усилията, които трябваше да правя, за да го прикривам. На петия ден вече не можех да я понасям.

— Доколкото разбирам, всичко е било пазено в тайна от мисис Талбът. Не породи ли това съмнение у вас? Мъж, който има почтени намерения, едва ли би се държал така.

— Мистър Смитсън, разбирам, че човек, който не познава характера и положението ми по онова време, би сметнал за престъпно безумието ми и това, че бях сляпа за истинската същност на Варген. Не се заблуждавам вече. Може би винаги съм го знаела. Сигурно някакъв дълбок недостатък в душата ми е правел всичко възможно да заслепи по-доброто у мен. Впрочем от самото начало бяхме започнали да си служим с измама. Трудно е да изоставиш такъв път, щом веднъж си тръгнал по него.

Това би могло да бъде предупреждение за Чарлс, но той бе твърде погълнат от нейния разказ, за да мисли за себе си.

— Вие отидохте ли в Уеймът?

— Излъгах мисис Талбът, че някаква съученичка се е разболяла тежко. Тя мислеше, че отивам в Шърбърн. И за двете места трябва да се мине през Дорчестър. Щом пристигнах там, взех омнибуса за Уеймът.

Изведнъж Сара млъкна и оброни глава, сякаш нямаше сили да продължи.

— Не се измъчвайте, мис Удръф. Мога да си представя…

Но тя поклати глава.

— Стигнах до онова, което трябва да разкажа. Но не знам как.

Чарлс също гледаше в земята. Един дрозд, скрит в короната на някой от огромните ясени долу, запя лудешки под безмълвния покой на синевата.

Най-сетне тя поде:

— Намерих странноприемница до пристанището. После отидох в хотела, където той ми бе казал, че ще отседне. Нямаше го. Но бе оставил бележка, в която ми съобщаваше името на друг хотел. Отидох там. Не беше… порядъчно място. Разбрах това от начина, по който ми отговориха, като попитах за него. Казаха ми къде е стаята му и очакваха да се кача при него. Настоях да го извикат. Той слезе. Изглеждаше безкрайно щастлив, че ме вижда, и се държеше наистина като влюбен. Извини се, че хотелът е така неугледен. Обясни, че е по-евтин от другите и е предпочитан от френските моряци и търговци. Бях изплашена, но той бе много мил. Не бях яла целия ден и той поръча да приготвят храна… — Поколеба се и продължи: — В общите помещения беше много шумно и затова отидохме в един салон. Не мога да ви кажа как, но усетих, че се е променил. При все че беше толкова внимателен, толкова усмихнат и нежен, знаех, че ако не бях отишла, нямаше да е нито изненадан, нито щеше дълбоко да тъгува. Разбрах, че съм била за него само забавление, докато оздравее. Завесата пред очите ми се вдигна. Видях, че е неискрен, че е… лъжец. Прозрях, че бракът ми с него би означавал да се свържа с недостоен авантюрист. Разбрах всичко това още в първите пет минути от тази среща. — Доловила сякаш горчивината на самообвинение да се прокрадва в гласа й, тя спря; после продължи по-тихо: — Може би се чудите как не съм го осъзнала по-рано. Мисля, че съм го разбирала. Но едно е да разбираш нещо, а друго е да го приемаш. Струва ми се, че той малко приличаше на онзи гущер, който си сменя цвета според околната среда. Докато беше в дома на джентълмен, много повече наподобяваше джентълмен. Там, в хотела, го видях в истинската му светлина. И разбрах, че тази му окраска е далеч по-естествена от другата.

Тя пак впери поглед в морето. Чарлс си представи, че сега по страните й се е разляла по-гъста руменина, но лицето й беше извърнато.

— Знам, че при такива обстоятелства една… порядъчна жена веднага би си тръгнала. След онази вечер хиляди пъти съм се взирала в душата си. Установих само, че няма достатъчно основание за поведението ми. Щом разбрах грешката си… от първо бях като вцепенена от ужас и все пак… Беше толкова ужасно, че се опитах да намеря в него достойнства, почтеност, благородство. После ме обзе нещо като гняв, че съм измамена. Казвах си, че ако не бях страдала от такава непоносима самота преди това, нямаше да бъда толкова заслепена. Така прехвърлих вината за положението си върху обстоятелствата. Никога не бях изпадала в подобно положение. Никога не се бях озовавала в такъв хан, където порядъчността като че беше непозната, а грехът бе на такава почит, на каквато е добродетелта в по-изискани места. Не мога да го обясня. Бях съвсем объркана. Може би смятах, че дългът към самата мен изисква да се държа като господарка на съдбата си. Аз бях избягала при този непознат човек. Прекалената скромност би изглеждала нелепа… почти суета. — Тя замълча. — И останах. Изядох сервираната вечеря. Изпих виното, както той настояваше. То не ме замая. Мисля, че дори ми помогна да виждам нещата по-ясно… Възможно ли е?