Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— „Жената като че се бе пристрастила към меланхолията, както някои се пристрастяват към опиума.“ Разбирате ли сега какво става? Скръбта й се превръща в щастие. Тя сама пожелава да се принесе в жертва. Хвърля се право там, откъдето вие и аз бихме се отдръпнали. Не е на себе си, там е работата. — Той отново седна. — Непонятно наистина. Съвсем непонятно.

Между двамата мъже настъпи мълчание. Чарлс хвърли в огъня остатъка от пурата си. Тя лумна за миг. Докато задаваше следващия си въпрос, установи, че няма смелост да погледне доктора в очите.

— И на никого ли не е доверила истинското си състояние?

— Най-близката й приятелка несъмнено е мисис Талбът. Но тя ми каза, че момичето не обелвало дума дори и пред нея. Ласкаех се, че… но претърпях пълно поражение.

— Ами ако… да речем, че тя все пак разкрие спотаените си чувства пред някой друг отзивчив човек…

— Ще се излекува. Но тя не иска да се излекува. Просто все едно, че отказва да взима лекарства.

— Но в подобен случай вие навярно бихте…

— Как се насилва душата, млади момко? Можете ли да ми кажете? — Чарлс вдигна рамене в знак на безпомощност. — Разбира се, че не. И ето какво ще ви кажа аз. Така е по-добре. Насилието не ражда разбиране.

— Значи тя е безнадежден случай?

— В смисъла, в който ме питате, да. Медицината е безсилна. Не мислете, че такива жени са способни — като нас мъжете — да разсъждават трезво, да анализират подбудите си, да разберат защо се държат по този начин. Трябва да я възприемаме като забулена в мъгла. Единственото, което можем да сторим, е да чакаме с надежда мъглата да се вдигне. Тогава може би… — Той млъкна. После добави, но без надежда: — Може би.

В същия миг спалнята на Сара е потънала в покрова на черната тишина, загърнал Малборо Хаус. Самата тя спи, извърната на дясната си страна, а тъмната й коса се е разпиляла по лицето и почти го скрива. Отново се забелязва колко спокойни, лишени от трагизъм са чертите й: една здрава жена на двадесет и шест или седем години, с изящна, закръглена ръка, преметната над завивките — защото нощта е тиха, а прозорците са затворени — преметната над завивките, както казах, върху нечие друго тяло.

Не на мъж. На момиче — деветнайсетинагодишно, също заспало, с гръб към Сара, но притиснато до нея, тъй като леглото, макар и голямо, не е за двама души.

В съзнанието ви вече се е прокраднала някаква мисъл, но забравяте, че сме в 1867 година. Да предположим, че мисис Поултни внезапно се появи на вратата с лампа в ръка и съгледа там двете тела, легнали плътно едно до друго, нежно прегърнати. Представяте си сигурно, че ще настръхне, ще се наежи като разярен черен лебед и ще избухне в яростни проклятия; и виждате как двете момичета, само по долни ризи, биват изхвърлени през градинския портал.

Дълбоко грешите. Първо, както знаем, мисис Поултни се приспиваше всяка вечер с лауданум и възможността да се случи това бе нищожна. Но ако все пак тя се озовеше там, почти сигурно е, че щеше просто да се обърне и да си иде — нещо повече, може би дори щеше да затвори вратата съвсем тихичко, за да не събуди спящите.

Непонятно ли? Някои пороци са били тогава много далеч от човешките представи — все едно, че не са съществували. Съмнявам се мисис Поултни изобщо да е чувала думата „лесбийски“ освен може би само като прилагателно, производно от името на остров в Гърция. При това тя приемаше като непоклатим факт — така както земята е кръгла или епископ на Екситър е доктор Филпотс — че жените не изпитват плътска наслада. Знаеше, разбира се, че на жените от простолюдието, изглежда, са им приятни някои мъжки ласки, например онази отвратителна целувка, която бе видяла веднъж да залепват на бузата на Мери, но го възприемаше като последица от женската суета и женската слабост. Съществуваха и проститутки, за които не можеше да не й напомня толкова прославяното благодеяние на лейди Котън; но за тях важеше обяснението, че са толкова покварени, та от алчност потискат вроденото у жената отвращение към плътското. Такова мнение си бе съставила за Мери: понеже момичето се кикотеше след такава възмутителна обида от страна на конярчето, от нея очевидно щеше да излезе проститутка. Какви тогава бяха подбудите на Сара? По отношение на лесбийството тя бе невежа колкото господарката си, но не изпитваше като мисис Поултни ужас от плътското. Знаеше или поне предполагаше, че в любовта има физическо удоволствие. Но беше, струва ми се, толкова невинна, че за нея то нямаше значение. Бе започнала да спи с Мили наскоро, след като клетото момиче припадна пред мисис Поултни. Доктор Гроган препоръча да я преместят от общата спалня на прислужничките и да я настанят в по-приветлива стая. Случайно до спалнята на Сара имаше неизползван будоар, в който настаниха Мили. Сара пое сама повечето от грижите, необходими на анемичното момиче. Тя бе дъщеря на орач, четвъртото от единадесетте му деца, които живееха с родителите си в неописуема мизерия; домът им бе влажен — схлупена къщурка с две стаи в една от онези долини, които излизат лъчеобразно на запад от каменистия Егардон. Сега това място е собственост на млад лондонски архитект от висшето общество, който прекарва там свободните си дни и много му харесва — диво, усамотено, живописно и провинциално; по този начин може би пречиства ужасната викторианска действителност. Дано е така. Защото онези изображения на доволния селски труженик и неговата челяд, разпространявани благодарение картините на Джордж Морланд и нему подобните (през 1867 година Бъркит Фостър се бе вече очертал като най-големия виновник), създаваха такава наивна и вредно сантиментална — следователно изопачена — представа за действителността, както дават нашите холивудски филми за „истинския живот“. Един поглед към Мили и десетте й окаяни братчета и сестрички бе достатъчен, да рухне митът за Честитото овчарче; но малцина си правеха труд да хвърлят този поглед. Всяка епоха, всяка гузна епоха огражда с високи стени своя Версай; а аз лично най-много мразя стените, издигнати с перо и четка.