Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Известно време те не разговаряха, блажено потънали отново в своя по-сериозен мъжки свят, който дамите и случаят им бяха наложили да напуснат. Чарлс бе любопитен да узнае какви политически възгледи има докторът, за да подхване темата, запита домакина си на кого са двата бюста, които се белееха между книгите му.

Докторът отвърна с усмивка:

— Quisquo suos patrimur manes, което е казано от Вергилий и означава нещо като „Съдбата ни зависи от това, какви Богове си избираме“.

Чарлс се усмихна в отговор.

— Единият е Бентам. Познах ли?

— Познахте. Другото парче пароски мрамор е Волтер.

— От което съдя, че сме привърженици на една и съща партия.

Докторът се престори на учуден.

— Нима един ирландец има избор?

С жест Чарлс потвърди, че няма, и после обясни защо самият той е либерал.

— Струва ми се, господин Гладстон поне признава, че етическите корени на нашето време са дълбоко прогнили.

— За бога! Не съм седнал на чашка със социалист, нали?

Чарлс се разсмя.

— Все още не.

— Запомнете, в тази епоха на парни машини и лицемерие бих могъл да простя на човек всичко, освен евангелизма.

— О, да, разбира се.

— На младини бях привърженик на Бентам. Волтер ме изгони от Рим, а другият — от лагера на торите. Но всички тези нови дрънканици сега… за разширяване на избирателното право — не ги одобрявам. И пет пари не давам за потеклото. Един херцог и ако щете, дори кралят може да са най-глупавите хора, но благодаря на майката природа, че няма да съм жив след петнадесет години. Щом едно правителство започне да се бои от тълпата, все едно, че се бои от себе си. — Той намигна. — Чували ли сте какво казал един мой сънародник на чартиста, който отишъл в Дъблин да проповядва идеите си? „Братя, викал чартистът, нима всеки не струва колкото другия?“ — „Вярно, ораторе, съвсем прав сте, провикнал се в отговор нашият Пади 33 33 Най-обичайното име на ирландец. — Б.пр. , и дори малко повече, дявол да го вземе.“

Чарлс се засмя, но докторът вдигна строго пръст.

— Вие се смеете, Смитсън. Но внимавайте: Пади е бил прав. Няма игра на думи. Това „малко повече“ ще погуби страната ни. Запомнете какво ви казвам.

— А нима вашите двама богове нямат никаква вина за това? Та кой проповядваше най-голямото щастие за най-голям брой хора?

— Не оспорвам идеята. Само пътя за постигането й. Когато бях млад, ни беше много добре и без железния носител на цивилизацията — той имаше предвид железницата. — Хората не стават по-щастливи, като ги научиш да тичат, преди да могат да ходят.

Чарлс вежливо измърмори нещо в знак на съгласие. Същото болно място бе засягал и в разговорите с чичо си — човек със съвсем различни политически убеждения. Мнозина от онези, които бяха защитавали първите законопроекти за избирателната реформа, внесени през 30-те години на миналия век, три десетилетия по-късно се бориха против следващите. Те смятаха, че столетието е поразено от тумора на някакъв опортюнизъм и двойственост, родили опасния дух на завист и бунт. Роден през 1801 година, докторът бе може би действително привързан към класическия хуманизъм: в неговите представи напредъкът твърде много зависеше от реда в обществото, а под ред той разбираше всичко онова, което му позволяваше да бъде такъв, какъвто винаги е бил, което пък го сродяваше много повече с потайния либерал Бърг, отколкото с потайния фашист Бентам. Неговото поколение обаче не беше на съвсем погрешен път в подозрителното си отношение към новата Англия и нейните държавници, издигнали се в продължителния икономически „бум“ след 1850 година. Мнозина по-млади мъже — и неизвестни като Чарлс, и знаменити като Матю Арлънд — бяха единодушни с тях. Та нима самият Дизраели, който уж се бе покръстил, не бе чут да мълви на смъртното си ложе молитви на иврит? И нима Гладстон, под мантията на превъзходен оратор, не беше ненадминатият в най-новата политическа история майстор на двусмислиците, чиито смели декларации почиваха на страх? А щом високопоставените са неразгадаеми, най-лошото… Но ето че настъпи моментът да се промени темата. Чарлс попита докторът дали се интересува от палеонтология.

— Не, сър. Признавам го. Само че не исках да развалям прекрасната вечеря. Привърженик съм на неоонтологията. — Той се усмихна на Чарлс от дълбокото си кресло. — Когато опознаем по-добре живите, едва тогава можем да се заемем с мъртвите.

Чарлс прие упрека, но се възползва от удобния случай.

— Онзи ден ме запознаха с един представител на местната флора, който ме кара отчасти да се съглася с вас. — Той лукаво млъкна. — Много особен случай. Вие сигурно сте по-добре запознат с него, отколкото аз. — Но щом усети, че недомлъвките му могат да се изтълкуват като проява на нещо повече от случаен интерес, той побърза да добави: — Мисля, че се казва Удръф. Работи при мисис Поултни.