Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Не искам да смятате, че съм безразличен към вашата болка. Но трябва да разберете, че нямам… друг избор.

Тя заговори бързо и тихо:

— Искам само да се срещнем още веднъж. Ще идвам тук всеки следобед. Никой няма да ни види. — Той се опита да възрази, но тя не му позволи да я прекъсне. — Вие сте добър и разбирате онова, което никой в Лайм не е способен да разбере. Оставете ме да довърша. Преди два дни бях на ръба на лудостта. Чувствах, че трябва да ви видя, да говоря с вас. Знам къде сте отседнали. Щях да дойда там да ви потърся, ако… ако някакъв остатък от здрав разум милостиво не ме беше спрял на прага.

— Но това е непоносимо. Ако не греша, заплашвате ме със скандал.

Тя отрицателно поклати глава.

— Бих предпочела да умра, отколкото да мислите така за мен. Аз само… не знам как да го кажа… Само като си представя… Толкова е страшно, че стигам до отчаяние. Ужасявам се от самата себе си. Не знам към кого да се обърна, какво да сторя, нямам никого, който да… моля ви… не можете ли да разберете?

Единствената мисъл на Чарлс беше как да се измъкне от опасното положение, в което бе въвлечен; да избяга от тези безмилостно откровени, тези беззащитни очи.

— Трябва да вървя. Очакват ме на Броуд Стрийт.

— Ще дойдете ли пак?

— Не мога…

— Разхождам се тук всеки понеделник, сряда и петък. Когато нямам други задължения.

— Искате да кажете… че трябва да настоявам мисис Трантър да…

— Пред мисис Трантър не мога да кажа истината.

— Тогава едва ли е редно да я чуе и един съвсем чужд човек, при това мъж.

— Съвсем чуждият човек… и при това мъж… често е най-непредубеденият съдник.

— Искрено се надявам да отсъдя най-великодушно вашето поведение. Но трябва да повторя, крайно съм изненадан, че вие…

Тя не отместваше погледа си от него и думите му заглъхнаха в мълчание. Чарлс, както вече сте забелязали, подбираше речника си според случая. Сутринта със Сам, на приятния обяд с Ърнестина и тук в ролята на пазител на благоприличието… той беше едва ли не три различни личности; преди да стигнем до края, ще има и други превъплъщения. Можем да обясним това биологически с израза на Дарвин „защитна окраска“ — способността да се оцелява чрез сливане с околната среда при безусловно съобразяване с епохата и обществената прослойка. За такова бягство във вежливостта има и социологическо обяснение. Когато човек се плъзга толкова често по тънък лед — повсеместен икономически натиск, ужас от сексуалните влечения, настъплението на техниката — способността му да затваря очи пред собствената си нелепа скованост е изключително важна. Малцина викторианци се съмняваха в ползата от такава защитна окраска. Но нещо в погледа на Сара изразяваше тъкмо такова съмнение. Макар и прям, този поглед беше плах. И все пак в него се четеше съвсем модерната фраза: „Свали маската, Чарлс, свали маската.“ Това обърка онзи, към когото бе насочен погледът. Ърнестина и другите като нея се държаха винаги сякаш бяха зад стъкло — безкрайно крехки, дори когато те замерят с томчета стихове. Те много държаха на маската, на безопасното разстояние; а зад външното си смирение това момиче отхвърляше всякакво разстояние. На свой ред той сведе очи.

— Моля само за един час от вашето време.

Той съзря и друга причина, поради която му бе подарила двете вкаменелости: сам не би ги намерил за цял час.

— Ако въпреки голямото си нежелание, аз…

Предугадила мислите му, тя го прекъсна с тих глас:

— Ще ми направите такова голямо добро, че ще последвам какъвто и съвет да ми дадете.

— За нищо на света не бива повече да рискуваме…

Тя отново се възползва от кратката пауза, докато той търсеше убежище в етикета.

— Разбирам това. Както и че сте обвързан много по-здраво от мен.

Слънчевите лъчи, огрели я за малко, бяха изчезнали. Денят клонеше към своя хладен край. Стори му се, че пътят, по който бе поел — уж равнинен — внезапно се беше превърнал в ръб над пропаст. Усети го, като погледна обронената й глава. Не можеше да каже какво го бе подмамило, къде бе сбъркал посоките, означени на картата, но се почувства и подмамен, и объркал пътя. А ето че сега правеше още една неразумна крачка.

Тя каза:

— Не намирам думи да ви благодаря. Ще бъда тук в уречените дни. — И сякаш просеката между дърветата бе собствената й гостна, добави: — Не бива да ви задържам повече.

Чарлс се поклони, поколеба се, погледна я за последен път изкосо и се обърна. След няколко секунди той вече си пробиваше път през завесата от бръшлян и се препъваше надолу по склона, подобно на сепнат сръндак, нежели обигран английски аристократ.