Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Много съм ви благодарен. В отлично състояние са.

— Такива ли търсите?

— Именно.

— Някога са били миди, така ли?

Той се поколеба, после посочи характерните белези на по-запазената от двете: устата, амбулакрата, ануса. Докато говореше, слушан съсредоточено и с интерес, недоверието му се изпари. Видът на жената бе странен, но както пролича от два-три въпроса, които зададе, тя съвсем не беше психически разстроена. Най-сетне той внимателно положи двете находки в джоба си.

— Много любезно от ваша страна, че сте ги търсили.

— Нямах какво друго да правя.

— Тъкмо се канех да се връщам. Мога ли да ви помогна по обратния път?

Тя не помръдна.

— Освен това, мистър Смитсън, исках да ви благодаря… че ми предложихте помощ.

— Но тъй като вие я отказахте, аз съм този, който остава задължен.

Настана кратко мълчание. Той се отправи нагоре покрай нея и отстрани с бастуна си завесата от бръшлян, за да й направи път. Но тя стоеше неподвижно все още с лице към подножието на сипея.

— Не трябваше да идвам след вас.

Прииска му се да види лицето й, но не можеше.

— Струва ми се, че е по-добре да си вървя.

Тя не каза нищо и той се запъти към бръшляна, но не успя да не се обърне и да я погледне за последен път. Тя също го гледаше през рамо, сякаш тялото, роптаейки срещу лицето, бе обърнало гръб на подобно безсрамие. Този път в погледа й, освен познатия упрек към всичко имаше и настойчивост, с каквато се отправя молба. В очите й се четеше болка, която причиняваше болка; оскърбление имаше в тях, жестоко изнасилена слабост. Те обвиняваха Чарлс не за оскърблението, а за това, че не е бил негов свидетел. Погледите им дълго останаха впити един в друг, после, навела чело, тя заговори с пламнали страни:

— Нямам към кого другиго да се обърна.

— Обясних ви, струва ми се, че мисис Трантър…

— … има най-доброто сърце. Но аз не се нуждая от доброта.

Настъпи мълчание. Той стоеше, отстранил с една ръка бръшляна.

— Чувал съм, че викарият е много разбран човек.

— Точно той ме заведе у мисис Поултни.

Чарлс стоеше пред бръшляна като пред врата. Отбягваше погледа й, трескаво търсеше изход.

— Бих бил много щастлив, ако ми позволите да говоря от ваше име с мисис Трантър… но е крайно неуместно от моя страна да…

— … се интересувате повече от моето положение.

— Да, това исках да кажа. — Вместо отговор тя отмести поглед встрани; той я бе упрекнал. Съвсем бавно Чарлс пусна увисналите стъбла бръшлян. — Не сте обмислили моето предложение: да напуснете това място.

— Ако отида в Лондон, знам какво ще стане с мен. — Той изтръпна вътрешно. — Ще стане това, което става с толкова много жени, изгубили честта си в големите градове. — Сега тя се обърна с лице към него. Руменината й се сгъсти. — Ще стана това, което и сега някои в Лайм ме наричат.

Беше възмутително, съвсем непристойно. Той промълви:

— Любезна мис Удръф… — И неговите страни бяха почервенели.

— Слаба съм. Много добре го съзнавам. — И добави с горчивина: — Съгреших.

Това ново откровение, и то пред чужд човек при такива обстоятелства, развали доброто впечатление, което му бе направило вниманието й към кратката му лекция за морските таралежи. Той опипа двете топчести вкаменелости в джоба си; те бяха нещо, с което тя го държеше; и един друг Чарлс, който се криеше от самия себе си, се почувства някак поласкан — както се чувства свещеникът, към когото се обръщат за съвет по някой проблем на душата.

Той впери очи в железния шип на ясеновия си бастун.

— Заради това ли се боите да напуснете Лайм?

— Отчасти.

— Фактът, който ми съобщихте онзи ден, преди да си тръгнете… някой друг знае ли го?

— Ако знаеха, не биха пропуснали възможността да ми го натякват.

Настъпи по-продължително мълчание. В човешките отношения има моменти, в които гамата се променя: когато някой обективен дотогава факт, отбелязан от съзнанието полусловесно, факт, който е достатъчно само да означим най-общо (мъж с алкохолна зависимост, жена с нещастно минало и така нататък), става изведнъж субективен, става единствен по рода си и защото сме съпричастни, е вече споделен, а не наблюдаван. Такава метаморфоза се извърши в съзнанието на Чарлс, докато гледаше сведената глава на грешницата пред себе си. Като повечето от нас в такива моменти — кой не се е озовавал в прегръдките на пияница — и той се опита бързо, но дипломатично да възстанови предишното положение.

— Много ми е мъчно за вас. Но трябва да ви призная, че не разбирам защо се опитвате… така да се каже… да ме направите свой довереник.