Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Ето защо дълго преди да стигне дотам той сви на север нагоре по естествения наклон на сушата и мина през обширна горичка от обрасли с бръшлян ясени. Огромни бяха тези ясени, едни от най-големите от този вид в Англия, с екзотични колонии папрат в основата на дебелите стволове. Именно поради размера им земевладелецът, посегнал на общинската собственост, бе решил да основе ботаническата си градина на Върлото, а Чарлс се чувстваше смален, приятно смален, докато си проправяше път между тях до почти вертикалните варовикови скали, които се разкриваха по-нагоре по склона. Настроението му започна да се подобрява, особено когато първите кремъчни „стъпала“ взеха да изникват между живоликата и калите, покриващи като килим земята. Почти веднага откри един екземпляр от Echinocorys scutata. Беше много износен: петте пунктирани линии, украсяващи съвършената черупка, едва се забелязваха. Но това все пак бе находка и, окуражен, Чарлс се зае да търси, като ту се навеждаше, ту спираше.

Така измина пътя до подножието на скалите, където късовете кремък бяха на цели купчини и вкаменелостите вероятно бяха по-малко разрушени и изтрити. Вече не вървеше нагоре, а се движеше на запад. На места папратта беше гъста, безразборно обрасла по скалите и по стъблата на най-близките дървета, висеше на огромни парцаливи завеси над главата му. По едно време трябваше да се промъкне през нещо като тунел от зеленина, в чийто край имаше полянка със съвсем наскоро отломен кремък. На такова място не можеше да няма интересни екземпляри и Чарлс методично се зае да я изследва цялата, чак до гъстите къпинови храсти, които я опасваха от всички страни. Бе работил може би десетина минути, без да долови никакъв звук, освен мученето на теленце откъм далечно пасбище горе на сушата; горските гълъби пляскаха с криле и гугукаха, а далеч някъде отдолу през дърветата едва доловимо проникваше плисъкът на спокойното море. Изведнъж чу шум като от падащ камък. Озърна се, но не видя нищо и реши, че сигурно някой кремък се е откъснал от варовиковата скала горе. Продължи да търси още минута-две, когато по необяснима интуиция — може би последна останка от способността, която сме имали в палеолита — усети, че не е сам. Зорко се огледа.

Тя стоеше малко по-горе, на около четиридесет стъпки, където свършваше тунелът от бръшлян. Той не знаеше откога е там, но си спомни за звука, който бе чул преди две минути. За миг се изплаши. Стори му се неестествено, че се е приближила така безшумно. При все че не носеше подковани обуща, тя трябва да се е движила много предпазливо. Да го изненада — ето защо нарочно го е проследила.

— Мис Удръф! — Той свали шапка. — Как се озовахте тук?

— Видях, че минавате.

Той се приближи към нея по сипея. Тя пак държеше шапчицата си в ръка. Косата й, забеляза той, беше разпиляна, сякаш я е духал вятър; но вятър нямаше. Това й придаваше малко див вид, който втренченият в него поглед само подчертаваше. Той се зачуди защо бе отхвърлил мисълта, че може наистина да е малко луда.

— Имате нещо… да ми кажете ли?

И отново този поглед, втренчен, но не през него, а някак сведен към него. Лицето на Сара беше от онези особени женски лица, чиято привлекателност често се променя в зависимост от тайнствената смесица между ъгъла, под който го гледате, светлината и настроението. В този момент полегат лъч бледа слънчева светлина, пробил си път през тесен процеп в облаците, както нерядко се случва в късните английски следобеди, й се притече на помощ и озари лицето й. На фона на гробищнотъмните зелени храсталаци чертите й изведнъж станаха много красиви, истински красиви, изящно строги, но излъчващи както вътрешно, така и външно сияние. Чарлс си спомни, че някакъв селянин от Гаварния в Пиренеите точно така бе описал света Богородица, която видял да стои на едно хълмче край пътя само няколко седмици, преди сам той да мине оттам. Бяха завели Чарлс на мястото, което с нищо не му направи впечатление. Ами ако и пред него се е появило подобно видение?

Видението пред Чарлс обаче очевидно имаше нещо по-делнично наум. Тя бръкна в джобовете на палтото си и му поднесе — на всяка длан по един — два превъзходни екземпляра от Micraster. Той се покатери до нея, за да ги оцени. После погледна изненадан строгото й лице. Спомни си: онази сутрин у мисис Поултни й бе споменал нещо за палеонтологията, за значението на морските таралежи. Пак се вгледа в малките предмети на дланите й.

— Няма ли да ги вземете?

Тя не носеше ръкавици и пръстите им се докоснаха. Той разгледа вкаменелостите, но си мислеше само за допира на тези хладни пръсти.