Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Но това разстояние, тези непреодолени пропасти, над които по онова време ни радио, ни телевизия, ни евтино пътуване не можеха да хвърлят мост, не бяха чак толкова лошо нещо. Хората сигурно са знаели по-малко едни за други, но са били много по-свободни едни от други, поради което са имали повече характер. За тях останалият свят не се е състоял в натискането на бутон или завъртането на ключ. Непознатите са си били непознати и понякога са намирали в това нещо вълнуващо и красиво. Човечеството може би печели от развитието на комуникацията. Аз обаче съм еретик и си мисля, че можем само да завиждаме на дедите си за тяхната изолация, както им завиждаме за по-широкото пространство, което са имали. Днес метафората на Уърдсуърт, че светът е прекалено близо до нас, е вярна в най-буквалния смисъл.

В задната стая на някоя пивница Сам можеше и наистина правеше впечатление, че знае всичко за градския живот. Той се отнасяше с дръзко презрение към всичко, което не идваше от аристократичния Лондон или не беше в неговия стил. Но всъщност нещата стояха съвсем другояче. Дълбоко в себе си той беше плах и несигурен човек — несигурен не какъв иска да стане (искаше да стане нещо съвсем различно от това, което бе сега), а несигурен в способностите си да го постигне.

Мери бе съвсем различна. Преди всичко тя несъмнено беше зашеметена от Сам: той бе много по-висше същество и тя се шегуваше с него единствено за самозащита пред културното му превъзходство — вечната способност на гражданина да прескочи пропастта, да намери по-краткия път, да ускори крачката. Но в основата си характерът й беше много стабилен, тя притежаваше някаква безизкусна самоувереност, знаеше, че един ден ще бъде добра съпруга и добра майка; умееше да разпознава хората — кой колко струва — и правеше разлика например между господарката си и племенницата на господарката. Тя беше от село, а селяните живеят по-близо до истинските стойности, отколкото градските роби.

Той я хареса преди всичко, защото бе като слънчев ден след раздърпаните фльорци и уличници, които го бяха посветили в любовта. Както на повечето мъже от лондонското простолюдие, и на него не липсваше самочувствие в това отношение. Имаше хубава черна коса, много сини очи и светла кожа. Беше строен, с изящно телосложение, а движенията му бяха гъвкави и отмерени, въпреки че бе склонен да имитира, и то много пресилено, някои характерни маниери на Чарлс, които смяташе за особено аристократични. Жените лапаха по него от пръв поглед, но от по-тесните си познанства с лондонски момичета никога не бе получавал нищо повече от отговор на собствения си цинизъм. Онова, което истински му завъртя главата, беше невинността на Мери. Почувства се като момче, което си играе с огледало и изведнъж заслепява човек, който е твърде добър, за да заслужава подобно отношение. Внезапно му се прииска да бъде с нея такъв, какъвто си е всъщност, и да открие каква е тя.

Двамата се усетиха истински именно сутринта на посещението при мисис Поултни. Бяха започнали с разговор за господарите си — за достойнствата и слабостите на мистър Чарлс и на мисис Трантър. Мери смяташе Сам за щастливец, че служи на такъв мил господин. Сам възрази и после за своя голяма изненада установи, че споделя с тази нищо и никаква слугиня онова, което дотогава бе признавал само пред себе си.

Амбицията му беше много проста: искаше да има галантериен магазин. Никога не можеше да отмине такъв магазин, без да спре и да се загледа във витрината, като според случая критикуваше или се възхищаваше. Смяташе, че има усет към модата. Беше ходил по странство с Чарлс и бе посъбрал някои идеи за търговията с галантерийна стока.

Всичко това той изрече някак несвързано, като не забрави да изрази между другото и дълбокото си възхищение от мистър Фрийман… но съществуваха и големи пречки: нямаше пари, нямаше образование. Мери смирено го слушаше. Беше очарована от този друг Сам и от честта да го опознае така бързо. Сам реши, че приказва твърде много. Но колчем вдигнеше нервно очи в очакване да срещне на смешка, подигравка, някакъв признак на пренебрежение към неуместните си претенции, намираше в широко отворените очи само скромност и разбиране; и молба да продължава. Неговата слушателка чувстваше, че му е необходима; а момиче, което се чувства необходимо, е вече една четвърт влюбено.

Дойде време да си тръгне. Струваше му се, че току-що е дошъл. Стана, а тя му се усмихна пак малко закачливо. Щеше му се да каже, че никога не е говорил така свободно — или така сериозно — за себе си с когото и да било. Но не можа да го изрази с думи.