Вечерта завари Чарлс в казиното, настанен между мисис Трантър и Ърнестина. Казиното на Лайм може би не беше нещо особено в сравнение със салоните в Бат и Челтнам, но бе приятно и просторно заведение с големи прозорци към морето. Уви, това средоточие на светския живот бе твърде приятно и твърде удобно, за да не бъде принесено в жертва на великия английски Бог — личното удобство. Ето защо сградата отдавна вече е разрушена — от един градски съвет, всеотдаен в грижата си за отделителната система на гражданството, — за да се построи на нейно място обществена тоалетна, която с пълно основание може да се смята за най-грозното и неподходящо разположеното хигиенно съоръжение на Британските острови.
Не бива да мислите, че войнствените поултнисти в Лайм протестираха единствено срещу лекомислието в архитектурата на казиното. Най-силно ги възмущаваше онова, което ставаше вътре. В салоните се играеше на карти, господата пушеха пури, устройваха се балове и концерти. С една дума — те бяха капище 28 28 Езически храм с идоли (тюрк.). — Б.пр.
на удоволствията, а мисис Поултни и съмишлениците й много добре знаеха, че църквата е единственото място, където е допустимо да се събират жителите на един почтен град. Когато разрушиха казиното на Лайм, изтръгнаха сякаш сърцето на града и оттогава никой още не е успял да му го възвърне.
Чарлс и двете дами бяха дошли в обречената сграда на концерт. Великите пости бяха започнали и концертът, разбира се, не беше светски. Програмата бе безутешно религиозна. Дори това обаче шокираше по-тесногръдите в Лайм, които проповядваха — поне пред хората, — че постите трябва да се зачитат, както най-правоверните мюсюлмани съблюдават рамадана. Ето защо няколко места останаха празни пред обточения с папрат подиум в единия край на концертната зала.
Нашите трима по-либерално настроени приятели, както и значителна част от публиката, бяха подранили, защото — съвсем в стила на осемнадесети век — хората посещаваха такива концерти не само за да слушат музика, но за да видят свят. Те даваха на дамите прекрасната възможност да обсъждат и преценяват труфилата на съседките си и, естествено, да покажат своите. Въпреки всичкото си презрение към провинциалните нрави, Ърнестина също стана жертва на тази суета. Знаеше поне, че по вкус и изисканост на тоалета едва ли ще има съпернички, а тайните погледи към малката й плоска шапчица (тя не признаваше тумбестите стари бонета) с тревистозелени и бели панделки, към роклята й в зеления цвят на надеждата, към наметалото в бледомораво и черно и ботинките „Болмъръл“ бяха доста добра компенсация за скуката, която й предстоеше да изтърпи до края.
Докато публиката се събираше, тя даде воля на закачливо-присмехулното си настроение. Чарлс трябваше с едното ухо да слуша разясненията на мисис Трантър за местожителството, роднините и потеклото на пристигащите, а с другото — как Ърнестина се подиграва solto voce 29 29 Шепнешком (ит.). — Б.пр.
на всекиго от тях. От лелята научи, че достолепната дама отсреща била „мисис Томкинс, най-добрата душица, малко недочува, от онази къща над Елм Хаус, синът й е в Индия“, а другият глас набързо го уведоми: „Драка и половина.“ Според Ърнестина почти целият салон бе пълен с „драки“, които търпеливо, сиреч клюкарствайки, чакаха да започне концертът. Всяко десетилетие си има характерни сравнения и ако през 60-те години на миналия век „драка“ означаваше всичко скучно и старомодно, днес Ърнестина би нарекла почтените посетители на концерта „пънове“… което щеше много добре да приляга на мисис Томкинсовото телосложение, поне гледано в гръб. Най-сетне се появи знаменитото сопрано от Бристол със своя пианист — още по-знаменития сеньор Риторнело (или нещо подобно, защото щом бе пианист, трябваше да е италианец), и Чарлс бе оставен насаме с мислите си.
Имаше намерение най-напред да изпита съвестта си — като че ли това беше негово задължение, което обаче прикриваше неудобния факт, че му бе приятно да го направи. Простата истина бе, че се чувстваше малко завладян от Сара или поне от загадката „Сара“. Твърдо бе решил — или поне така си мислеше, — като отиде да вземе дамите за концерта, да им разкаже за своята среща, но при строгата уговорка, разбира се, че няма да споменават пред никого за разходките на Сара из Градската мера. Само че моментът като че ли не се оказа подходящ. Преди всичко възникнал бе един съвсем практически спор, на който той трябваше да стане арбитър — упорството на Ърнестина да облече копринена рокля, след като времето все още изискваше вълнена, а правилото „Не обличай коприна по-рано от май“ бе една от деветстотин деветдесет и деветте ненарушими заповеди, които родителите й бяха прибавили към библейските десет. Чарлс разреши спора с комплимент, но за Сара не спомена главно защото вече си даваше сметка, че си бе позволил да се впусне твърде много в разговор с нея и всъщност бе… загубил всякакво чувство за мярка. Бе постъпил много глупаво, допускайки криворазбраното кавалерство да замъгли здравия му разум. А най-лошото бе, че ставаше вече дяволски трудно да обясни всичко това на Ърнестина.
Читать дальше