Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Мис Удръф!

Тя едва забележимо му кимна и като че ли се поколеба, сякаш би му обърнала гръб, ако можеше. После осъзна, че той е застанал встрани, за да й направи път, и побърза да се размине с него. Но стана така, че глезенът й изневери, тя се подхлъзна по разкаляната пътека и падна на коленете си. Той скочи и й помогна да се изправи. Сега тя съвсем приличаше на сепната кошута — неспособна да го погледне, разтреперана, онемяла.

Прихванал я през лакътя, той много нежно я поведе към равната поляна над морето. Тя бе облечена със същото черно палто и същата моравосиня рокля с бяла якичка. Дали защото се бе подхлъзнала и защото той я държеше за ръката, или пък поради хладния въздух — не знам, — но кожата на лицето й грееше, разцъфнала в руменина, която възхитително подхождаше на непристорения й свян. Вятърът бе поразрошил косата й и тя цялата напомняше на момче, заловено да краде ябълки от градината — виновно, но и непокорно. Внезапно тя извърна към Чарлс почти изпъкналите си очи с тъмнокафяви ириси, силно подчертани от бялото — бърз поглед, едновременно плах и строг, който го накара да пусне ръката й.

— Боя се и да помисля, мис Удръф, какво би се случило, ако някой ден си навехнете глезена на такова място.

— Няма значение.

— Как да няма значение, мила госпожице. Ако съдя по молбата ви миналата седмица, не бихте желали мисис Поултни да знае, че идвате тук. Опазил ме бог да ви питам защо. Но трябва да ви напомня, че ако пострадате по някакъв начин, аз съм единственият човек в Лайм, който може да доведе при вас помощ. Не е ли така?

— Тя знае. Тя ще се сети.

— Знае, че идвате тук? На това място?

Тя гледаше в земята, сякаш отказваше да отговаря на повече въпроси. Помоли го да си върви. Но нещо в това лице, което Чарлс наблюдаваше сега отблизо в профил, го накара да не си тръгва. Откри, че всичко в него бе принесено в жертва на очите. Те не можеха да скрият ума и независимия дух; в тях имаше и безмълвен отказ на всякакво съчувствие, решимост да бъде такава, каквато е. Тогава на мода бяха тънките, изящните извити вежди, а веждите на Сара бяха прави, необикновено тъмни, почти с цвета на косата и, поради което изглеждаха гъсти и на моменти й придаваха момчешки израз. Не че тя имаше мъжествените черти и масивната брадичка, които се харесваха по времето на Едуард VII — като момичетата на Гибсън 27 27 Чарлс Гибсън — художник, популярен в края на миналия век със стилизираните си черно-бели изображения на хубави момичета. — Б.пр. . Нейното лице беше изваяно и съвсем женствено, а сдържаната сила на погледа й хармонираше със сдържаната чувственост на устата, която бе широка и все пак не отговаряше на тогавашните предпочитания ту към малки, ту към тънки устица, ту към детинските устни черешки. Като повечето мъже на своето време, Чарлс бе все още леко повлиян от „Физиономиката“ на Лаватер. Той спря поглед на тези устни и не се подведе по това, че бяха стиснати прекалено силно.

Начинът, по който го погледнаха очите й, несъмнено събуди отгласи в съзнанието му; но те не бяха свързани с Англия. Подобни лица му навяваха мисли за чуждоземни жени и — за да бъдем откровени (много по-откровени, отколкото той би бил със себе си) — за чуждоземни легла. Така той започна да възприема Сара по нов начин. Вече бе осъзнал, че е много по-умна и независима, отколкото изглежда; сега долови у нея и тъмни сили.

За повечето англичани от неговата епоха такова интуитивно проникване в истинската същност на Сара би било отблъскващо; леко отблъснат — или поне смутен — бе и Чарлс. Той споделяше достатъчно много от предразсъдъците на времето си и се отнасяше с недоверие към всякаква проява на чувственост. По силата на едно от онези ужасни уравнения, диктувани от „свръхаз“-а, друг едва ли не би обвинил Сара, задето се е родила такава, но той не го стори. Трябва да благодарим за това на неговите научни интереси.

Дарвинизмът, както осъзнаваха по-проницателните му противници, оставяше отворени шлюзовете пред нещо далеч по-сериозно от подкопаването на библейската версия за произхода на човека; той криеше много по-дълбоки изводи, сочещи към детерминизма и бихейвиоризма, тоест към философии, които свеждат морала до лицемерие, а дълга — до сапунен мехур. Не искам да кажа, че Чарлс напълно оправдаваше Сара, но не бе склонен да я вини така, както тя може би си представяше.

И така, Чарлс се занимаваше с наука… но той имаше и предимството, че бе чел прословутия роман „Мадам Бовари“, и то тайно, защото романът беше преследван като нецензурен — появил се във Франция десет години по-рано и основан изцяло на детерминистичната философия. Както се вглеждаше в лицето до себе си, изведнъж, незнайно отде, в съзнанието му изплува името на Ема Бовари. Такива асоциации са проникновение, но и изкушение. Ето защо в края на краищата той не се поклони и не се отдръпна.