Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Да продължавам ли?

— Четеш прекрасно.

Тя деликатно се покашля и пак вдигна книгата. Току-що е станала злополуката в лова; граф Ла Гарей се е притекъл на помощ на падналата си дама.

Ърнестина строго стрелва Чарлс. Неговите очи са затворени, сякаш си представя трагичната сцена. Кимва тържествено: целият е в слух.

Ърнестина продължава:

Тя е прочела последния ред доста многозначително. Отново поглежда към Чарлс. Очите му са все още затворени, но той очевидно е твърде развълнуван, за да кимне дори. Тя си поема малко въздух, без да отмества поглед от своя замислен годеник, и продължава:

Мълчание. Изражението на Чарлс е като на погребение. Четящата още веднъж си поема въздух и го поглежда свирепо.

— Чарлс!

Поемата внезапно се превръща в ракета, която улучва Чарлс по рамото, рикошира и се приземява на пода на канапето.

— Да! — Той вижда, че Ърнестина се е изправила с ръце на кръста: съвсем необичайно за нея. Надига се, мърморейки: — О, скъпа!

— Заловен сте, сър. Нямате оправдание.

Но Чарлс сигурно е намерил начин да се оправдае или да изкупи греха си, защото още на следващия обяд има смелостта да се възпротиви, когато Ърнестина за деветнадесети път предложи да обсъдят мебелировката на кабинета му в още несъздадения им дом. Да напусне така удобното си малко жилище в Кенсингтън, съвсем не беше най-незначителната жертва, която му предстоеше да направи, и той не понасяше да му се напомня толкова често за това. Леля Трантър се обяви в негова защита и така Чарлс получи един свободен следобед „да се рови из камънаците“.

Веднага реши къде му се ходи. Когато откри Грешницата от Лайм Риджис на онази дива поляна на скалата, тя завладя изцяло мислите му, но все пак бе имал и достатъчно време да забележи големите купчини отломен камък в подножието на стръмната скала. Ето кое го накара да се запъти натам този следобед. Новите, по-топли отношения между него и Ърнестина бяха изтласкали от съзнанието му всякакви мисли за секретарката на мисис Поултни и той почти не си спомняше за нея.

Но щом стигна до мястото, където трябваше да пропълзи нагоре между къпините, тя изплува в ума му съвсем ясно. Представи си я как бе легнала през онзи ден. Прекоси поляната и погледна надолу, но нейното място беше пусто; съвсем скоро той пак я забрави. Успя да се добере до подножието на скалата и се зае да търси вкаменелости из сипея. Беше по-студено от предишния път. Слънцето често пробиваше през разкъсаните облаци, както става през април, но вятърът духаше откъм север. Затова в полите на изложения на юг хълм беше доста топло и скоро Чарлс съвсем се сгорещи, понеже видя в краката си един чудесен екземпляр, вероятно немного отдавна отделен от кремъчното си гнездо.

Четиридесет минути по-късно обаче той трябваше да се примири с факта, че щастието вече не му се усмихва, или поне не сред кремъчните пластове в долния край на хълма. Изкачи се пак на поляната и тръгна към пътеката, която водеше обратно в гората. И изведнъж пред очите му се мярна тъмен силует.

Тя бе стигнала до половината на стръмната пътека и мъчейки се да освободи палтото си от вкопчилата се в него къпина, не чу безшумните стъпки на Чарлс. Щом я забеляза, той спря. Пътеката беше тясна, редно бе тя да мине първа. В този миг и тя го видя. Стояха на четири–пет метра един от друг, и двамата очевидно смутени, макар и със съвсем различни изражения на лицето. Чарлс се усмихваше, а Сара го гледаше втренчено, с дълбоко недоверие.