Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Тя ми се извини. Аз възприех извиненията.

— Какво? Извинения от един фараш? Невъзможно.

В този миг Чарлс трябваше бързо да затвори очи, за да не попадне в тях грубо плеснатата пяна.

— Тя без да ще, мистър Чарлс. От низнание.

— Разбирам. Значи нещата са по-зле, отколкото мислех. Ти непременно трябва да се махнеш оттук. — Но на Сам му бе дошло до гуша. Той остави пяната както си беше, докато Чарлс не се видя принуден да отвори очи, за да разбере какво става. Сам стоеше нацупен или поне се правеше на такъв.

— Сега пък какво има? Да не заваля?

— Кани са, сър.

— Canis, а? Виж го ти, и латински проговори, кучето. Както и да е. Искам да чуя истината. Вчера се заричаше, че не би си хвърлил да не казвам какво върху момичето. Отричаш ли?

— Бях предизвикан.

— А къде е primum mobile 25 25 Първопричината (лат.). — Б.пр. ? Кой кого предизвика?

Чарлс обаче разбра, че е отишъл твърде далеч. Бръсначът трепереше в ръката на Сам — не от кръвожадни намерения, а от възмущение. Чарлс посегна, взе го и го насочи към него.

— За двайсет и четири часа ли, Сам? Само за двайсет и четири часа?

Сам взе да бърше легенчето с пешкира, предназначен за лицето на Чарлс. Настъпи мълчание; най-сетне Сам проговори, и то със задавен глас:

— И ний сме ’ора. Не сме коне.

Едва тогава Чарлс се засмя, стана, отиде зад гърба на слугата си и като сложи ръка на рамото му, накара го да се обърне.

— Извинявам се, Сам. Но трябва да признаеш, че досегашните ти отношения с нежния пол не са ме подготвили за подобно нещо. — Сам обидено сведе поглед; сега плащаше за някогашния си цинизъм… — А това момиче… как й беше името… Мери, нали?… тази очарователна мис Мери може да се задява и да позволява да я задяват — остави ме да довърша, — но разбрах, че по душа е чувствително и доверчиво същество. И аз няма да допусна сърцето й да страда.

— Ръцете да ми отрежат, мистър Чарлс!

— Много добре. Вярвам ти и докато си още с ръце. Но ти забранявам да ходиш при нея и да я заговаряш на улицата, докато не съм разбрал от мисис Трантър дали разрешава такова внимание към нея.

При тези думи Сам, който гледаше надолу, вдигна очи към господаря си и се усмихна жално като умиращ млад войник в нозете на своя офицер.

— ’Зех си бележка, сър. От днеска ставам кротък като агне.

Трудно ми е да поясня дали агнето, за което ставаше дума, не бе вече опечено, следователно без никаква надежда да буйства.

Изминаха пет дни, без да се случи нещо съществено. На Чарлс не се удаде нова възможност да продължи диренията си из Върлото. Единият ден бе зает от дълга екскурзия до Сидмът; останалите сутрини бяха запълнени от посещения или други по-приятни развлечения като стрелба с лък — доста модно занимание всред младите дами на Англия по онова време: тъмнозеленият костюм „а ла Диана“ беше много шик, а какво по-забавно от това да гледаш как добре дресираните млади господа отиват да донесат стрелите от мишената (улучвана, уви, рядко от късогледата Ърнестина) и се връщат с остроумни шеги за Купидон и пронизани сърца.

Колкото до следобедите, Ърнестина обикновено скланяше Чарлс да останат у леля Трантър; имаха да обсъждат сериозни домашни проблеми, тъй като къщата в Кенсингтън бе твърде малка, а домът в Белгрейвия, където щяха да се преместят в края на краищата, ставаше собственост на Чарлс едва след две години. След малкия конфликт Ърнестина като че ли се промени: държеше се към Чарлс така почтително и с такова съпружеско покорство, че той взе да се оплаква — започвал да се чувства като турски паша — и съвсем глупаво я помоли да му противоречи от време на време, за да не забравя, че техният брак ще бъде все пак християнски.

Чарлс пое добронамерено внезапните изблици на уважение към всяко негово желание. Не му липсваше проницателност да разбере, че Ърнестина е била изненадана; допреди малкото им недоразумение тя навярно е била по-влюбена в самия брак, отколкото в бъдещия си съпруг; сега вече зачиташе мъжа не по-малко от венчилото. Но на Чарлс, трябва да признаем, преходът от язвителност към мекота понякога малко му дотягаше. Беше наистина доволен, че Ърнестина му се покорява, че го ласкае, съветва се с него и зачита мнението му. Кой мъж не би бил доволен? От години той бе свикнал с ергенската свобода и също бе ужасно разглезен посвоему. Още не можеше да се примири с мисълта, че сутрините не му принадлежат и че плановете му за следобеда трябва да станат жертва на някой каприз на Тина. Имаше, разбира се, на какво да се опре — дългът; съпрузите бяха длъжни да правят всичко това, следователно и той трябваше да го прави — точно така, както бе задължително да слага дебела дреха и подковани обуща за разходка извън града. Ами вечерите! Безкрайните часове под светлината на газовите лампи, и то без кино и телевизия! Хората, принудени да си изкарват прехраната, едва ли много са му мислели: когато си работил дванадесет часа, не е трудно да решиш какво да правиш след вечеря. Богаташите обаче бяха достойни за съжаление. Макар денем да имаха пълна свобода да се усамотяват, добрият тон изискваше вечер да скучаят в компания.