Нека сега да видим как Чарлс и Ърнестина прекосяват вечерната пустиня. Присъствието на леля Трантър им е спестено, тъй като добрата жена е отишла на чай при една болнава неомъжена съседка — нейно копие във всичко, освен по външност и минало.
Чарлс небрежно се е опънал на канапето с лакът върху облегалката, опрял е два пръста на бузата, а другите два и палеца — под брадата и гледа съсредоточено през аксминстърския килим към Тина, която чете, държейки в лявата си ръка малко томче, подвързано с червен марокен, а в дясната — топлобран, подобен на продълговата хилка за пинг-понг, от везан атлаз, обточен с фестон и предназначен да не позволява на топлината от пращящите въглени да зачерви целомъдрено бледото лице; с него тя отмерва — малко неравномерно — съвсем равномерния ритъм на поемата, която чете. Това е един бестселър от 60-те години на миналия век — „Дамата от Ла Гарей“ от почитаемата мисис Каролайн Нортън, — за който не къде да е, а в самото „Единбъро Ревю“ — писаха: — „Поемата е чист, нежен и вълнуващ разказ за болка, страдание, любов, дълг, благочестие и смърт“ — без съмнение най-красивият наниз от типични викториански прилагателни и съществителни, на какъвто човек може да попадне (и който, нека да добавя, не е по силите ми да съчиня). Може би ще си помислите, че мисис Нортън е просто една блудкава стихоплетка от онова време. Стиховете й наистина са блудкави, както ще се уверите след малко, но самата тя съвсем не е била безинтересна личност. Първо, била е правнучка на Шеридан. Мълвяло се, че е любовница на граф Мелбърн, и съпругът й очевидно дотолкова повярвал на мълвата, че направил неуспешен опит да възбуди наказателен процес срещу министър-председателя. Била е и ревностна феминистка — това, което днес бихме нарекли либерално настроена жена.
Дамата, за която става дума в поемата, е жизнерадостната съпруга на жизнерадостен френски граф, осакатяла при злополука по време на лов и посветила остатъка от крайно безрадостния си живот на добри дела — по-полезни, отколкото тези на лейди Котън, понеже основала болница. Въпреки че действието на поемата се развива през седемнадесети век, тя съвсем очевидно възхвалява Флорънс Найтингейл 26 26 Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска милосърдна сестра, организирала полеви болници по време на Кримската война. — Б.пр.
. Сигурно заради това произведението е подействало толкова силно на толкова много женски сърца през онова десетилетие. Ние, които живеем в по-ново време, смятаме, че големите реформатори е трябвало да преодоляват мощна опозиция или дълбоко безразличие. Истинската Носителка на милосърдие безспорно се е борила и с опозиция, и с безразличие; но и в съчувствието — както вече посочих — има нещо, което може да бъде не по-малко вредно. Ърнестина четеше поемата далеч не за първи път и знаеше част от нея почти наизуст. Колчем я препрочиташе този път — явно по случай великите пости, тя се чувстваше извисена и пречистена, благочестива млада жена. Тук трябва само да добавя, че никога през живота си не бе стъпвала в болница, нито се бе грижила за някой болен бедняк. Родителите й естествено не биха позволили, но и тя никога не бе дори помисляла да стори подобно нещо.
Да, ще кажете вие, но нали жените са били оковани, принудени покорно да изпълняват ролята, отредена им от обществото. Тогава спомнете си датата на тази вечер — 6 април 1867 година. Само седмица преди това в парламента Джон Стюарт Мил използва един от първите дебати по Законопроекта за избирателната реформа, за да заяви, че е настъпило времето да се даде на жените равноправие в изборите. Смелата му стъпка (предложението бива отхвърлено със 196 срещу 73 гласа, като старата лисица Дизраели се въздържал) била посрещната с насмешка от средния човек, с кикот от „Пънч“ (една тогавашна карикатура изобразява група джентълмени, обградили министър жена — „ха-ха-ха“) и с неодобрително свъсени чела от жалкото малцинство образовани жени, които настоявали, че най-добре упражняват влиянието си от дома. Независимо от това приемаме, че 30 март 1867 година е датата, която поставя начало на еманципацията на жените в Англия. Ето защо Ърнестина, която също се смя много на карикатурата в „Пънч“, когато Чарлс й я показа, не може да бъде оправдана напълно.
Но ние тръгнахме от една вечер във викторианския дом. Нека да се върнем там. Слушайте. Чарлс е вперил леко замъглен и подобаващо сериозен поглед в съсредоточеното лице на Ърнестина.
Читать дальше