Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Най-сетне тя заговори.

— Не знаех, че сте тук.

— Как бихте могли да знаете?

— Трябва да се връщам.

Тя се обърна, но той бързо продължи:

— Ще ми позволите ли най-напред да ви кажа нещо? Нещо, което аз като чужд човек, незапознат с вашето положение, нямам право да казвам. — Тя стоеше с наведена глава и с гръб към него. — Мога ли да говоря?

Тя мълчеше. Той се поколеба за миг, после подзе:

— Мис Удръф, не искам да ви заблуждавам, че вашето положение не е било обсъждано в мое присъствие… от мисис Трантър. Искам само да кажа, че това бе направено със съчувствие и милосърдие. Тя смята, че вие не сте щастлива на сегашното си място, което, както ми бе дадено да разбера, сте заели под натиска на обстоятелствата, а не по предпочитание. Познавам мисис Трантър съвсем отскоро, но смятам за едно от достойнствата на предстоящия си брак, че ме свързва с такъв искрен и добросърдечен човек. Ето какво имам предвид. Уверен съм…

Чарлс млъкна, защото тя изведнъж се заоглежда към дърветата зад тях. По-острият й слух бе доловил звук — клонче, изпукало под нечия стъпка. Преди да успее да я попита какво има, той също чу снишени мъжки гласове. Тя обаче бе вече взела мерки: прибирайки полите си, бързо прекоси моравата на изток и се отдалечи на четиридесетина метра от него. Там изчезна зад храсталака, който се разклоняваше току над поляната. Чарлс стоеше смаян, ням съучастник в нейното прегрешение.

Мъжките гласове се засилиха — Чарлс трябваше да предприеме нещо и затова се упъти към мястото, където страничната пътека излиза от къпините. И добре направи, защото, щом долната пътека се появи пред погледа му, две лица вдигнаха към него очи, и то много изненадани. Намерението им очевидно е било да свърнат по пътеката, на която стоеше той. Чарлс отвори уста да им пожелае добър ден, но лицата изчезнаха с удивителна бързина. Някой приглушено подвикна: „Бягай за пушката, Джем!“ — и се чу шум от бързи стъпки. Няколко минути по-късно се разнесе настойчиво ниско подсвирване и възбуденото скимтене на куче. После настана тишина.

Той изчака малко, за да се увери, че са си отишли, сетне заобиколи храста. Тя стоеше, полупритиснала се до острите шипове, с извърнато настрани лице.

— Отидоха си. Двама бракониери, струва ми се.

Тя кимна, но все още отбягваше погледа му. Храстът бе разцъфнал целият и охреножълтите му цветове бяха толкова нагъсто, че почти скриваха зеленото. Въздухът наоколо бе пълен с медното ухание на мускус. Чарлс добави:

— Според мен нямаше нужда да правите това.

— Щом един джентълмен държи на доброто си име, не бива да го виждат с Грешницата на Лайм.

Това беше нова стъпка, защото в гласа й имаше горчивина. Той се усмихна на извърнатото й лице.

— Според мен единственият ви грях е руменината по бузите ви.

Очите й го стрелнаха с измъчения поглед на животно, попаднало в капан. После пак се обърна. Чарлс продължи ласкаво:

— Не ме разбирайте погрешно. Съжалявам за злополучното ви положение. И оценявам деликатността ви към моята репутация. Но тя не се влияе от мнението на хора като мисис Поултни.

Тя не помръдна. Той още се усмихваше с лекотата и увереността, които му даваха неговите странствания, прочетените книги, знанията му за широкия свят.

— Мила мис Удръф, видял съм много от живота. Умея да надушвам фанатиците, колкото и да се преструват пред света на дълбоко благочестиви. А сега бихте ли напуснали скривалището си? Няма нищо непристойно в това да се срещнем случайно на тази пуста пътека. И ми позволете да довърша онова, което исках да ви кажа.

Той се отдръпна и тя пристъпи отново на ниската трева. Ресниците й бяха мокри. За да не я притеснява с присъствието си, той остана на няколко крачки зад нея.

— Мисис Трантър би искала… много държи да ви помогне, ако пожелаете да смените работното си място.

В отговор тя само поклати глава.

— Няма човек, на когото да не може да се помогне, стига той да породи съчувствие у другите. — Чарлс млъкна. Острият вятър грабна един кичур от косата й и го духна напред. Тя припряно го приглади на мястото му. — Казвам ви само онова, което знам, че мисис Трантър сама би искала да ви каже.

Той не преувеличаваше, защото по време на веселия обяд, последвал помирението, бе станало дума за мисис Поултни и Сара. Чарлс само за малко бе изпитал властта на старата дама и съвсем естествено беше да помислят за онази, която е постоянна нейна жертва; той реши, че щом се бе втурнал натам, де само столичните ангели смеят да пристъпят, може да съобщи на Сара заключенията, до които бяха стигнали този ден.