Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Трябва да напуснете Лайм… областта. Разбрах, че имате отлична подготовка. Сигурен съм, че тя би могла да намери по-удачно приложение на друго място. — Сара не отговори. — Мис Фрийман и майка й с най-голямо удоволствие ще поразпитат тук-там в Лондон.

Тя се отдалечи от него, отиде до края на поляната над скалата, дълго не откъсна очи от морето, после се обърна и го погледна, все още застанал до храста — особен, бляскащ поглед, толкова прям, че той се засмя. Добре съзнаваше, че усмивката му издава слабост, но не можеше да я потисне.

Тя сведе поглед.

— Благодаря ви. Но не мога да напусна това място.

Той едва доловимо вдигна рамене. Чувстваше се объркан, някак смътно засегнат.

— Тогава още веднъж се извинявам, загдето наруших усамотението ви. Друг път няма да се повтори.

Той се поклони и се обърна да си върви. Но не беше направил и две крачки, когато тя заговори.

— Знам, че… че мисис Трантър може да ми помогне.

— Тогава позволете й да го направи.

Тя гледаше в тревата между тях.

— Много съм ви благодарна… загдето отново ми говорите така… сякаш не съм тази, която съм. Но подобна любезност…

— Подобна любезност какво?

— Подобна любезност е по-жестока за мен, отколкото…

Тя не довърши и се извърна към морето. Чарлс изпита силно желание да посегне, да я хване за раменете и да я разтърси: трагедията може да е много подходяща за сцената, но в обикновения живот изглежда направо нелепа. Точно така й каза Чарлс, макар и с не толкова остри думи.

— Онова, което наричате упорство, е единствената ми опора.

— Мис Удръф, нека бъда откровен. Чувал съм да казват, че… психически не сте съвсем добре. Според мен това няма нищо общо с истината. Мисля, че просто твърде строго съдите себе си заради някои постъпки в миналото. Защо, за бога, трябва да се разхождате все сама? Нима не сте се самонаказали достатъчно? Млада сте. Можете да си изкарвате прехраната. Никакви семейни задължения, струва ми се, не налагат да стоите тук.

— Нещо налага.

— Френският джентълмен ли? — Тя се извърна, сякаш се говореше за нещо забранено. — Ще си позволя да упорствам, тези неща са като рани: когато никой не смее да говори за тях, те гноясват. Ако той не се върне, значи не е достоен за вас. Ако се върне, не вярвам да се откаже да ви търси само защото не ви е намерил в Лайм; ще ви открие, където и да сте и ще дойде при вас. Не е ли така по-разумно?

Настъпи дълбоко мълчание. Отдалечен все още на няколко крачки, той пристъпи към нея, за да вижда лицето й в профил. Изражението й бе странно, почти спокойно, сякаш думите му бяха потвърдили нещо, което дълбоко в сърцето си тя добре знаеше.

Тя остана загледана в морето, където сред слънчево петно на около пет мили навътре двумачтов кораб с червеникави платна плаваше на запад. Отвърна му тихо, сякаш говореше на далечния кораб:

— Той никога няма да се върне.

— Боите се, че няма да се върне?

— Знам, че няма да се върне.

— Не ви разбирам.

Тогава тя се обърна и погледна озадаченото и загрижено лице на Чарлс. Известно време като че ли се наслаждаваше на недоумението му. После отново извърна очи.

— Отдавна получих писмо. Джентълменът е… — и отново замълча, сякаш съжаляваше, че е казала толкова много. В следващия миг крачеше, почти тичаше през тревата към пътеката.

— Мис Удръф!

Тя направи още една-две крачки, обърна се и отново очите й едновременно го отблъснаха и пронизаха. В гласа й имаше сдържана острота, насочена колкото към нея самата, толкова и към Чарлс.

— Той е женен!

— Мис Удръф!

Тя не му обърна внимание. Той остана сам. Изненадата му беше обяснима. Необяснимо беше съвсем ясното му вече чувство за вина. Сякаш бе проявил грубо безсърдечие точно когато беше сигурен, че е направил всичко, което е по силите му. Той продължи да гледа след нея още няколко минути, след като тя се изгуби. После се обърна и впери очи в далечния кораб, като че ли той можеше да даде отговор на тази загадка. Уви, напразно.