Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тогава, сякаш очаквала въпроса, тя заговори бързо; повтаряше като че ли научена наизуст реч или молитва.

— Защото много сте странствали. Защото сте образован. Защото сте джентълмен. Защото… защото… не знам… живея между хора, за които всички казват, че са добри, благочестиви, християни. А на мен ми се струват по-жестоки от най-жестоките езичници, по-глупави и от най-глупавите животни. Не мога да повярвам, че това е така. Че в живота няма разбиране и състрадание. Че няма достатъчно великодушни хора да разберат какво съм изстрадала и защо страдам… и че каквито и грехове да съм извършила, не е справедливо да страдам толкова много. — Настана мълчание. Неподготвен за такъв словесен израз на чувствата й, за такова доказателство — подозирано, но неизпитвано — на мислене, различно от общоприетото, Чарлс не каза нищо. Тя се извърна и продължи по-спокойно: — Щастлива съм само когато спя. Щом се събудя, започва кошмарът. Чувствам се захвърлена на пуст остров, окована, осъдена, без да знам за какво престъпление.

Чарлс я погледна в гръб, недоумяващ, като човек, върху когото ей сега ще се срутят земните пластове; сякаш му се искаше да избяга, но не смееше.

Изведнъж тя го погледна право в очите.

— Защо съм се родила такава? Защо не съм мис Фрийман?

Едва изрекла името, тя се обърна, съзнавайки, че е отишла твърде далеч.

— Такъв въпрос не бива да задавате.

— Не исках да кажа, че…

— Завистта е простима във вашето…

— Не е завист. Недоумение.

— Не е по силите нито на мен, нито на далеч по-мъдри от мен хора… да ви помогна в това.

— Не вярвам… не желая да ви вярвам.

Много жени, а най-често самата Ърнестина, бяха противоречили на Чарлс на шега. Но това не бе казано на шега. Не беше прието жена да възразява на мъж, когато се говори сериозно, освен с много внимателно премерени думи. Сара като че ли се смяташе за равна нему по интелект, и то точно при обстоятелствата, в които би трябвало да е най-почтителна, ако иска да постигне целта си. Той се почувства обиден, почувства… не можеше да каже какво. Логичният завършек, продиктуван от чувствата му, изискваше да свали шапка с хладна неумолимост и да се отдалечи с подкованите си обуща. Но той не помръдна, сякаш бе пуснал корени. Може би у Чарлс твърде дълбоко бе залегнала представата как изглеждат нимфите и при какви обстоятелства се появяват — дълги плитки, непорочна мраморна голота, опашка на русалка и един Одисей с лице, каквото се приемаше в най-добрите клубове. На Върлото нямаше дорийски храмове; но Калипсо беше пред него.

Тя промълви:

— Ето че ви обидих.

— Обърквате ме, мис Удръф. Не знам какво друго можете да очаквате от мен, освен това, което вече предложих да направя за вас. Сигурно разбирате, че всякаква по-голяма близост между нас… макар и с най-невинни намерения… е немислима в моето положение.

Замълчаха. Един кълвач, скрит някъде в зелените листа, се изсмя подигравателно на неподвижните двуноги долу.

— Щях ли… да се оставя така на милостта ви, ако не бях отчаяна?

— Не се съмнявам в отчаянието ви. Но съгласете се поне, че искането ви е невъзможно. — И добави: — Без още да знам какво всъщност е то.

— Бих искала да ви разкажа какво се случи преди осемнадесет месеца.

Мълчание. Тя погледна, за да разбере реакцията му. Чарлс отново се вцепени. Невидимите вериги се смъкнаха и неговото вярно на условностите „аз“ възтържествува. Изпъна се — паметник на недоверчивост и изумление, на сурово неодобрение; но нещо в очите му търсеше в нейните… някакво обяснение, причина… очакваше тя да каже още нещо и се канеше вече да се обърне и да тръгне през бръшляна, без да отрони дума. Но сякаш предусетила желанието му, тя го изпревари с най-неочакваното. Падна на колене.

Чарлс беше ужасен; представи си какво би си помислил някой, който тайно ги наблюдаваше. Отстъпи една крачка, като да се скрие. Колкото и да е странно, тя беше спокойна. Не бе коленичила като истеричка. Само очите й горяха по-силно — очи, окъпани не в слънце, а във вечна лунна светлина.

— Мис Удръф!

— Моля ви. Още не съм полудяла. Но ако не ми помогнете, ще полудея.

— Овладейте се. Ако ни видят…

— Вие сте последната ми надежда. Не сте жесток — знам, че не сте жесток.

Той се втренчи в нея, огледа се отчаяно, после пристъпи, накара я да стане и я поведе под бръшляновите листа, прихванал със скована ръка лакътя й. Тя стоеше пред него, захлупила лице с длани, а вътре в себе си Чарлс трябваше — въпреки безмилостния напор на чувствата, които замъгляват човешкия разум — да се бори, за да не я докосне.