Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Доловила сякаш неговото притеснение, тя заговори:

— Значи мислите, че трябва да напусна този град?

Той веднага почувства облекчение и се обърна въодушевен към нея.

— Умолявам ви. Нова обстановка, нови лица… и не се безпокойте за разноските. Чакаме само да решите, за да се заемем с всичко необходимо.

— Може ли да помисля ден-два?

— Щом смятате, че трябва. — Той се възползва от случая да уточни подробностите. — Предлагам да поставим нещата под попечителството на мисис Трантър. Ако ми позволите, аз ще се погрижа кесията й да задоволи всички ваши потребности.

Главата й клюмна, като че ли пак щеше да заплаче. Промълви:

— Не заслужавам такава щедрост. Аз…

— Не казвайте нищо. Според мен няма по-добър начин да се изразходват парите.

Лека тръпка на тържество премина през Чарлс. Стана така, както бе предсказал Гроган. Изповедта я бе излекувала… или поне даваше надежда за излекуване. Той се обърна да си вземе ясеновия бастун, оставен на камъка.

— Трябва да дойда у мисис Трантър, нали?

— Прекрасно. Разбира се, не е необходимо да говорим за срещите ни.

— Няма да спомена нищо.

Той вече си представяше сцената: ще бъде вежлив, но малко безразлично изненадан, после съвсем безразлично ще настои всяка финансова помощ да бъде за негова сметка. Ърнестина може и да му се подиграва, но на съвестта ще му олекне. Той се усмихна на Сара.

— Споделихте тайната си. Мисля, че ще се отърсите и от много други грижи. Природата е била доста щедра към вас. Няма от какво да се боите в живота. Ще дойде ден, в който тези няколко злощастни години ще ви се видят като сянка от облаче върху брега край Чесил. Ще стоите, огряна от слънцето, и ще се усмихвате на собствените си минали грижи. — Стори му се, че в недоверчивия й поглед проблесна искрица надежда; за миг тя заприлича на дете, което хем иска, хем не иска да го залъгват — или поучават, — за да не заплаче. Той се усмихна още по-топло и добави почти весело: — Не е ли време вече да слизаме?

Тя като че ли искаше да каже нещо, без съмнение да го увери отново в благодарността си, но по вида му разбра, че той вече нервничи, погледна го за последен път в очите и мина пред него.

Поведе го надолу със същите уверени и бързи крачки, с каквито беше се изкачила. Като я гледаше в гръб, той усети как започва леко да съжалява. Няма вече да я вижда така… Съжаление и облекчение. Забележителна млада жена. „Няма да я забравя; няма и да е необходимо“, утеши се той. За в бъдеще леля Трантър щеше да му донася всичко за нея.

Стигнаха до подножието на по-ниската скала, минаха през първия тунел от бръшлян, прекосиха каменистата просека и навлязоха във втория коридор. И изведнъж! Далеч отдолу, откъм главната пътека, пресичаща Канарата, се разнесе сподавен смях. Въздействието му върху двамата беше странно: сякаш някоя палава горска фея бе наблюдавала тайната им среща и вече не можеше да сдържа смеха си над глупавата им сигурност, че са останали незабелязани.

Чарлс и Сара се заковаха като по даден знак. Облекчението, започнало да обзема Чарлс, моментално се превърна в изненада и ужас. Завесата от бръшлян бе много плътна, смехът бе дошъл от двеста-триста метра: не можеше да са ги забелязали. Само че като заслизат по склона… В следващия миг тя бързо вдигна пръст до устните си, даде му знак да не мърда и сама се промъкна до края на тунела. Чарлс видя как се надвеси и предпазливо огледа пътеката надолу. После рязко извърна лице към него. Кимна му да отиде при нея, но съвсем безшумно; в същото време смехът се разнесе от ново. Този път беше по-тих, но по-близко. Който и да беше на пътеката, сега се отклоняваше от нея и се изкачваше между ясените към тях.

Чарлс пристъпи предпазливо към Сара, проверявайки всяко място, за да не вдига шум с подкованите си обуща. Чувстваше, че цял пламти, че е отвратително смутен. Всякакво обяснение би било съвсем прозрачно. Както и да го видеха със Сара, щеше да е заловен на местопрестъплението.

Той стигна до мястото, където стоеше тя, и където за щастие бръшлянът бе най-гъст. Обърнала гръб на натрапниците, тя се бе облегнала на един ствол, безмълвно свела очи, сякаш се чувстваше виновна, че е довела и двамата до това положение. Чарлс погледна през листата надолу по склона към ясеновата горичка и кръвта му замръзна в жилите. Търсейки като че ли същото укритие, към тях приближаваха Сам и Мери. Сам бе обгърнал раменете на момичето. Той носеше шапката си, а тя — бонето си; беше със зелената рокля, подарък от Ърнестина. Главата й леко се опираше о бузата на Сам. Че са влюбени, беше ясно като бял ден, а в жилите им напираше живителната сила на април както в цветята, върху които стъпваха.