Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Когато най-накрая и Чарлс се запъти към Лайм, мислите му представляваха вариации на известната и неостаряваща мъжка песничка: „Играеш си с огъня, момче“ — именно тази песничка, защото насоката на мислите му хармонираше със смисъла на думите й. Беше се държал глупаво, но глупостта не му беше навлякла възмездие. Бе поел абсурден риск, а се бе измъкнал невредим. И ето че щом големият извит нокът на каменния вълнолом се появи пред погледа му там долу, той почувства облекчение.

А и защо да се укорява чак толкова строго? Бе започнал всичко с най-чисти подбуди; беше я изцерил от лудостта, а ако нещо не дотам чисто се бе опитало за миг да проникне през отбранителните му позиции, то е било само като джодженова подправка към печеното агне. Би бил виновен, разбира се, ако сега не се отдръпне веднъж завинаги от огъня. Щеше да вземе всички необходими мерки. В края на краищата не беше нощна пеперуда, замаяна от пламъка, а разумно същество, и то от най-приспособените, надарено със свободна воля. Би ли рискувал да навлезе в такива опасни води, ако не беше сигурен, че може да се довери на този последен бастион? Смесвам метафорите… но така работеше и мозъкът на Чарлс.

И ето, облегнат единствено на избора си и на ясеновия бастун, той слизаше по хълма към града. Занапред безпощадно ще потиска — и то по свой избор — всякакво физическо влечение към тази жена. Ще отблъсква непреклонно — пак по свой избор — всякакви по-нататъшни настойчиви молби за срещи насаме. Защитата на интересите й ще бъде прехвърлена на леля Трантър — по негов избор. Следователно имаше правото, дори задължението, и занапред да държи Ърнестина в неведение — пак по свой избор. И когато пред погледа му се появи „Белият лъв“, той бе успял да се убеди, благодарение на своя избор, че заслужава поздравления… следователно можеше да гледа на Сара като на епизод от миналото си.

Забележителна млада жена, забележителна млада жена. Може наистина да смути човека. Той реши, че в това е — по-точно, бе — нейната привлекателност: никога не знаеш на какво е способна. Той не съзнаваше, че тя притежава две качества, така типични за англичаните, както и съчетанието на ирония и традиционализъм у него. Имам предвид страст и въображение. Първото качество Чарлс бе започнал може би смътно да долавя. Второто обаче — не. А и не би могъл, защото тези две качества на Сара бяха забранени от епохата: първото се приравняваше към чувствеността, а второто — към непрактичността. Това освобождаване от отговорност чрез двойното уравнение бе най-големият недостатък на Чарлс… и го правеше истински представител на епохата му.

Сега обаче му предстоеше да излъже Ърнестина, и то в очите. Но като пристигна в хотела, Чарлс установи, че роднините му са се притекли на помощ.

Чакаше го телеграма. Беше от чичо му в Уинсиът. Присъствието му било крайно наложително „по изключително важна причина“. Боя се, че Чарлс се усмихна, щом прочете телеграмата, и едва не целуна оранжевия плик. Тя му спестяваше всички неловки положения в най-близкото бъдеще, необходимостта да лъже, като премълчава. Нещата се нареждаха прекрасно и удобно. Провери — рано на другата сутрин имаше влак от Екситър, по онова време най-близката до Лайм гара, което му предлагаше уважителна причина да замине веднага и да пренощува там. Разпореди се да му докарат най-бързата двуколка в Лайм. Щеше да я кара сам. Беше склонен да представи нещата за още по-спешни, като изпрати само бележка у леля Трантър. Не, щеше да се покаже като голям страхливец. Ето защо с телеграмата в ръка той закрачи по улицата.

Колкото до добрата дама, тя много се притесни, защото според нея телеграмите носеха лоши новини. Като по-малко суеверна, Ърнестина само се ядоса. Тя реши, че от страна на чичо Робърт е „твърде лошо“ да влиза по този начин в ролята на Великия везир. Беше сигурна, че няма нищо сериозно: прищявка някаква, каприз на стареца или, което е по-лошо, завист към любовта на младите.

Тя, разбира се, вече бе посетила Уинсиът заедно с родителите си и не беше харесала сър Робърт. Може би защото почувства върху себе си изпитателния му поглед, или защото чичото имаше зад гърба си достатъчно много поколения провинциални аристократи, за да си позволи много лоши (според нормите на лондонската буржоазия) обноски… независимо че някой по-благосклонен критик би ги определил като приятно ексцентрични; а може би защото къщата й се стори такъв стар хамбар, с толкова ужасно старомодни мебели, завеси и картини; или защото същият този чичо бе така сляпо привързан към Чарлс, а Чарлс така предизвикателно играеше ролята на покорен племенник, че Ърнестина определено започна да ревнува, но преди всичко — защото се изплаши.