Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Поканиха дамите от съседните имения да се запознаят с нея. Успокояваше я това, че нейният баща може да купи и бащите, и мъжете им, с всичките им имоти. И все пак тя долавяше, че я гледат с превъзходство (макар че всъщност само й завиждаха) и със скрито пренебрежение. Не я привличаше особено и мисълта да живее в Уинсиът, но си мечтаеше как поне за едно нещо ще използва част от огромната си зестра точно така, както пожелае: изцяло ще смени всички тези нелепи, украсени с резби дървени столове (от времето на Чарлс I и почти безценни), тъмните шкафове (стил Тюдор), проядените от молци ренесансови стенни гоблени и скучните картини (между които две от Клод и една от Тинторето), които не бяха по вкуса й.

Неприязънта си към чичото тя не посмя да сподели с Чарлс, но всички останали възражения повдигна, и то повече с насмешка, отколкото със сарказъм. Според мен не трябва да я виним. Подобно на много дъщери на богати родители и по-рано, и сега, тя не притежаваше никакъв друг талант, освен добър вкус според тогавашните схващания, което означава, че знаеше как да похарчи много пари при шивача, при шапкарката и в магазина за мебели. Това беше нейното царство и понеже нямаше друго, не желаеше да й се месят.

Нетърпеливият Чарлс преглътна мълчаливото й неодобрение и красивото цупене и я увери, че ще долети обратно със скоростта, с която тръгва. Той имаше всъщност доста добра представа за какво го вика чичо му така внезапно; още когато бе на гости с Тина и родителите й, въпросът беше предпазливо засегнат; съвсем предпазливо, тъй като чичо му беше стеснителен човек. Ставаше дума за възможността Чарлс и съпругата му да споделят Уинсиът с него — да се настанят, ако искат, в източното крило. Чарлс знаеше, че чичо му няма предвид само да ходят там от време на време за малко, а да се установят за постоянно и Чарлс да започне да се учи как да управлява имението. Само че това не му се нравеше и — без сам той да знае — не би се понравило и на Ърнестина. Знаеше, че няма да се чувстват удобно, че чичо му ще бъде ту много грижовен, ту няма да одобрява едно или друго; а и Ърнестина, надявайки така рано оковите на брака, няма да е подготвена за задълженията си в Уинсиът. Но в разговор на четири очи чичо му бе намекнал за друга възможност: Уинсиът бил твърде голям за самотен старец и той не знаел дали няма да се чувства по-добре в по-малка къща. Имало достатъчно подходящи места в околността, някои от които дори били давани под наем от Уинсиът. Една от тях — хубава къща в елизабетински стил — се намираше в самото село Уинсиът и дори се виждаше от имението.

Сега, досещаше се Чарлс, старецът е обзет от себелюбие и го вика в Уинсиът да му предложи или елизабетинската къща, или имението. И двете бяха приемливи. Беше му все едно къде ще живее, стига да не е близо до чичо си. Сигурен беше, че сега старият ерген може да бъде придуман да се настани в която и да е къща, че е като уплашен ездач, който е стигнал до препятствие и чака да го преведат през него.

Така че щом свърши краткият разговор между тримата на Броуд Стрийт, Чарлс поиска да размени няколко думи с Ърнестина насаме; щом леля Трантър се оттегли, той й каза какво подозира.

— Но защо не е повдигнал този въпрос по-рано?

— Миличка, боя се, че чичо Боб си е такъв. Но кажи какво да му отговоря.

— Коя предпочиташ ти?

— Която ти избереш. Нито една от двете, ако може. Само че той ще се обиди…

Ърнестина сдържано изруга богатите чичовци. Но не можа да не си представи себе си като лейди Смитсън в Уинсиът, подреден по неин вкус… може би защото се намираше в недотам просторния салон на леля Трантър. В края на краищата за титлата е необходима и подходяща обстановка. И ако онзи ужасен старец бе на безопасно разстояние от прага й… пък и той е доста стар… А милият Чарлс… И родителите й, на които дължи…

— Онази къща в селото — не е ли същата, покрай която минахме с дилижанса?

— Да, спомняш си. Имаше много живописни фронтони.

— Живописни да ги гледаш отвън.

— Трябва да се постегне, разбира се.

— Как я наричат?

— Селяните й казват Малката къща. Но само в сравнение с другите. Влизал съм в нея преди много години и ми се струва, че е значително по-голяма, от колкото изглежда.

— Знам ги тези стари къщи. С дузина малки стаички. Според мен елизабетинците са били все джуджета.

Той се усмихна, въпреки че по-добре би било да поправи странните й представи за тюдорската архитектура, и обгърна раменете й:

— Тогава самият Уинсиът?