Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Аз обаче съм романист, а не очевидец в градината: не мога ли да я следвам, където пожелая? Да можеш да направиш нещо, все още не значи, че е допустимо да го направиш. Много съпрузи биха могли да убият жените си — и обратното — и да се отърват безнаказано. Но не го правят.

Може да си мислите, че романистите винаги работят по предварително начертани планове, така че предсказаното в Първа глава трябва неизбежно да стане действителност в Тринадесета глава. Но писателите пишат по безброй различни причини: за пари, за слава, за критиците, за родителите си, за приятелите си, за любимите си, от суета, от гордост, от любопитство, за удоволствие — така както добрите мебелисти просто обичат да правят мебели, пияниците — да се напиват, съдиите — да съдят, а на сицилианците прави удоволствие да изпразнят пушката в гърба на врага си. Бих могъл да изпиша цяла книга с причини и всички те ще са верни, макар и не общовалидни. Само една причина е валидна за всички ни: искаме да създаваме светове, истински като света, който съществува или е съществувал, но различни от него. Ето защо плановете са напразни. Знаем, че светът е организъм, а не машина. Знаем също, че правдиво създаденият свят трябва да е независим от своя създател; планираният свят (светът, чийто план ясно прозира) е мъртъв свят. Само когато нашите герои и събития започват да не ни се покоряват, можем да кажем, че са живи. Когато Чарлс остави Сара на ръба на скалата, аз му заповядах да се върне направо в Лайм Риджис. Но той не послуша, а съвсем непредвидено се обърна и слезе до Мандрата. Хайде, хайде, ще възразите вие… Сигурно искам да кажа, че като съм пишел, ми е хрумнало, че ще е по-умно да го накарам да поспре и да изпие купа мляко… и отново да срещне Сара. Това безспорно е възможно обяснение за случилото се, но аз мога само да ви уверя — а нали съм най-благонадеждният свидетел, — че тази идея ми внуши като че ли самият Чарлс: тя не е моя. Той не само че започна да става независим, но аз трябва да уважавам независимостта му и да се откажа от всичките си уж божествени планове за него, ако искам да е истински.

С други думи, за да освободя себе си, трябва да дам свобода и на него, и на Тина, и на Сара, дори и на ужасната мисис Поултни. Има само едно точно определение на Бога: свободата, която оставя място и за други свободи. И аз трябва да се придържам към това определение.

Романистът си остава Бог, тъй като сътворява (а и най-авангардният модерен роман, изграден изцяло върху случайности, не е успял да отстрани напълно автора си); промяната се състои в това, че ние вече не отговаряме на викторианската представа за Бога — всезнаещ и всемогъщ, а в съзвучие с новата теология сме възприели като основен принцип свободата, не властта. Не е честно да разрушавам илюзиите, а? Не. Моите герои все още съществуват, и то в реалност, която е ни повече, ни по-малко истинска от тази, която току-що разруших. Измислицата е вплетена във всичко, както бе отбелязал един грък преди около две хилядолетия и половина. Аз смятам тази нова реалност (или нереалност) за по-истинска; и ми се иска да споделите чувството ми, че не съм в състояние напълно да се разпореждам с тези рожби на мисълта си, така, както вие не сте в състояние — колкото и да се мъчите, колкото и близо да сте до една съвременна мисис Поултни — да командвате децата си, колегите, приятелите, та дори и себе си.

Какво, това ви изглежда абсурдно? Героят е или „истински“, или „измислен“ ли? Ако така мислите, лицемерни читателю, ще ви отвърна само с усмивка. Та вие и собственото си минало не си представяте реално: украсявате го, позлатявате го или го очерняте, цензурирате го, изчиствате го… с една дума, белетризирате го и си го скътвате на полицата. То е вашата книга, вашата романизирана автобиография. Всички ние бягаме от истинската действителност. Това е основното определение за Homo sapiens.

Та ако мислите, че това злощастно (нали сме в Тринадесета глава!) отклонение няма нищо общо с вашите Епоха, Прогрес, Общество, Еволюция и тям подобни таласъми с главни букви, които дрънкат с веригите си зад кулисите на тази книга… не ще споря с вас. Просто няма да ви повярвам.

Така че сега ще проследя събитията само отвън: Сара плака в нощта, но не се самоуби, и независимо от изричната забрана, продължи да броди из Градската мера. Затова в известен смисъл тя наистина се бе хвърлила от прозореца и живееше в нещо като продължително падане или падение, тъй като рано или късно мисис Поултни щеше да узнае, че грешницата постоянства в своя грях. Вярно е, че сега Сара ходеше в гората по-рядко, отколкото бе свикнала, но влажното време през следващите две седмици й помогна да понесе по-лесно това лишение. Вярно е също така, че тя взе и някои елементарни предпазни мерки от стратегически характер. Коларският път излизаше на малко по-широка пътека, която се виеше надолу по широка долчинка, докато се влее точно пред Лайм в главния път за Сидмът и Екситър. Из долчинката бяха пръснати няколко къщи на почтени люде и затова мястото беше приемливо за разходка. За щастие нито една от тези къщи не гледаше към кръстопътя. Стигнеше ли дотам, Сара трябваше само да се озърне, за да провери дали е сама. Един ден бе тръгнала с намерението да се разходи из гората, но стигна до отклонението за пътеката до Мандрата и видя на един от по-горните завои двама души. Отправи се точно срещу тях и щом взе завоя, погледна да види дали двойката няма да поеме по пътеката към Мандрата, после се върна обратно и влезе незабелязано в своето убежище.