Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Чувствам се като ирландски моряк, попаднал в будоар на кралица — извини се Чарлс, като целуна пръстите на Ърнестина така, че пролича колко непригоден би бил за ирландския флот.

Тя отдръпна ръката си.

— Няма да получиш нито глътка чай, докато не дадеш отчет за всеки миг от деня си.

И той трябваше да опише всичко, което му се бе случило, или почти всичко, защото Ърнестина вече на два пъти бе дала да се разбере, че не й е приятно да се говори за Блудницата на френския лейтенант — първия път на вълнолома и след това на обяда, когато леля Трантър даде почти същите сведения за нея, каквито година по-рано мисис Поултни бе получила от викария на Лайм. Тогава Ърнестина бе упрекнала своята леля бавачка, че отегчава Чарлс с глупави приказки, и клетата жена — вече наплашена от твърде честите натяквания, че се държи като провинциалистка — смирено се бе покорила.

Чарлс извади къса с амонитните отпечатъци, който бе донесъл за Ърнестина; тя остави настрана ветрилото, с което се бранеше от топлината на огъня, опита се да поеме подаръка и като не успя, прости на Чарлс всичко заради херкулесовските му усилия, а после на шега го сгълча, че се е излагал на такива опасности.

— Пленително девствена природа имат околностите на този град. Не предполагах, че в Англия съществуват такива места. Напомнят ми за някои крайморски пейзажи в Северна Португалия.

— Я виж, господинът изпаднал в екстаз! — възкликна Ърнестина. — Признай си, Чарлс, че не си дълбал клетите невинни скали, а си ухажвал горските нимфи.

При тези думи Чарлс изпита необяснимо смущение, но го прикри с усмивка. Беше му на устата да им разкаже за младата жена; хрумна му дори шеговито да опише как е попаднал на нея, но му се стори, че това би било предателство както към нейната искрена мъка, така и към самия него. Знаеше, че би излъгал, ако омаловажи тези две срещи и мълчанието му се видя в края на краищата по-малка измама в тази пошла обстановка.

Дължа обяснение защо споменаването на Градската мера подейства на мисис Поултни така, сякаш бе видяла Содом и Гомор. Достатъчно е всъщност да кажа, че това беше най-близкото до Лайм място, където човек можеше да отиде, без да бъде шпиониран. Местността имаше дълга, мъглява и съмнителна история по отношение на правния си статут. До приемането на Закона за огражденията е била смятана винаги за общинска мера. После започнали да си присвояват части от нея, както свидетелстват и днес имената на ливадите около Мандрата — всичките крадени от общинската собственост. Един от господарите на именията отвъд Върлото тихомълком извършил Anschluss 23 23 Присъединяване (нем.). — Б.пр. със съгласието на себеравните по социално положение, както става обикновено в историята. Вярно е, че по-свободолюбивите граждани на Лайм се вдигнали с оръжие в ръка, ако брадвите се смятат за оръжие. Защото богаташът си бил наумил да направи ботаническа градина на Върлото. Стигнало се до съд, после до компромис. Общинското право на път било запазено и редките дървета останали непокътнати. Но с общинската мера било свършено.

Хората от околността продължили да се отнасят към Градската мера като към обществена собственост. Там бракониерите се прокрадвали за фазани и зайци с по-чиста съвест, отколкото другаде; един ден се установило — ужас на ужасите! — че там табор цигани се настанили и си живеели, скрити в малка долчинка, от кой знае колко месеца.

Скитниците веднага били изхвърлени, но споменът за тях останал и се преплел със спомена за момиченцето, изчезнало почти по същото време от едно съседно село. Понесла се мълва, че циганите го били откраднали, и — простете ми израза — сготвили го на яхния, а после заровили костите му. Циганите не са англичани, следователно би трябвало да са канибали.

Над Градската мера обаче тегнеше далеч по-голям позор. Коларският път до Мандрата и оттам до гората беше de facto Алея на влюбените, макар никога да не го наричаха с това разпространено в селата име. Всяко лято той привличаше влюбените двойки. Отиваха уж да изпият купа мляко в мандрата, а на връщане много пътеки мамеха под прикритието на гъсталака и непристъпните глогини.

Това беше тежка кървяща язва, но съществуваше и още по-черно петно. По традиция от памтивека (във всеки случай по-стара от Шекспировата „Сън в лятна нощ“) навръх Еньовден на онова място в сърцето на гората, наричано Магарешката поляна, се събират младежи с фенери, с един цигулар и с едно-две бурета ябълково вино, за да отпразнуват с танци лятното слънцестоене. Някои разправят, че след полунощ повече се клатели, отколкото танцували, а още по-безмилостните твърдят, че пиенето и танците не били нищо в сравнение с „другото“.