Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс се канеше да се изкачи обратно по пътеката, но преди да направи и крачка между дърветата, над двамата мъже изникна тъмна фигура. Грешницата… Тя погледна двамата долу и продължи по пътя си към Лайм. Чарлс извърна очи към мандраджията, който не отместваше унищожителен поглед от жената горе. Пророкът очевидно бе скаран с вежливостта.

— Познавате ли тази дама?

— Ъхъ.

— Често ли минава оттук?

— Доста често. — Мандраджията я гледаше все така втренчено. После добави: — И не е никаква дама. Тя е Блудницата на френския лейтенант.

Минаха няколко мига, докато Чарлс проумее смисъла на това прозвище. Хвърли гневен поглед към брадатия мандраджия, който беше методист и затова обичаше да нарича нещата с истинските им имена, особено когато ставаше дума за чужди грехове. За Чарлс той бе въплъщение на всички лицемерни клюки и клюкари в Лайм. Много неща би повярвал Чарлс за онова спящо лице, само не и че принадлежи на блудница.

Няколко секунди по-късно самият той вече крачеше по коларския път за Лайм — два прашни коловоза между гората по склона откъм сушата и високия гъсталак, който почти закриваше морето. Напред се движеше тъмната фигура на младата жена, вече с шапка. Тя не вървеше бързо, а с равномерна походка и без женска припряност — като човек, свикнал да изминава дълги разстояния. Чарлс ускори крачка да я настигне и след стотина метра я наближи. Сигурно беше чула звука от подкованите му обуща върху кремъка, оголен на места под изтрития варовик, но не се обърна. Той забеляза, че палтото й е малко широко и че токовете на обувките й са изкаляни. Подвоуми се за миг, но споменът за свъсения поглед върху сектантското лице на мандраджията го накара да изпълни първоначалното си кавалерско намерение: да покаже на клетата жена, че не всички в нейния свят са варвари.

— Госпожице!

Тя се обърна — беше снел шапка и се усмихваше. Макар лицето й да изразяваше сега съвсем обикновена изненада, то пак му подейства по особен начин. Сякаш трябваше да го гледа отново и отново, за да се убеди в неговата реалност. Това лице като че ли едновременно го притегляше и отблъскваше; струваше му се, че самият той е силует в някакъв сън — уж неподвижен, а постоянно се отдалечаваше.

— Дължа ви две извинения. Вчера не знаех, че сте секретарка на мисис Поултни, и ви заговорих крайно неучтиво.

Тя гледаше в земята.

— Няма значение, сър.

— А преди малко, когато излезе, че аз… Уплаших се да не ви е лошо.

Все още, без да го поглежда, тя наклони глава и се извърна да продължи пътя си.

— Не може ли да ви придружа? И без това вървим в една и съща посока.

Тя спря, но не се обърна.

— Предпочитам да вървя сама.

— Разбрах от мисис Трантър, че съм изпаднал в грешка. Аз съм…

— Зная кой сте, сър.

Той се засмя на боязливата й троснатост.

— Тогава…

Внезапно тя го погледна в очите и зад плахостта той долови отчаяние.

— Бъдете така любезен и ми позволете да продължа пътя си сама. — Усмивката му помръкна. Той се поклони и отстъпи. Но вместо да отмине, тя се загледа в земята. — И моля ви, не казвайте на никого, че сте ме видели на това място.

После, без повече да вдигне очи, тя се обърна и продължи, сякаш сигурна, че молбата й е напразна, и вече съжалява, загдето я е отправила. Застанал по средата на пътя, Чарлс проследи тъмния й силует, докато тя се изгуби от погледа му. Остана му само излъчването на нейните очи — неестествено големи, като че способни да виждат повече от другите и по-силно да страдат. А в прямотата на погледа — той не знаеше, че тя бе отправила към него същия поглед, с който връчваше душеспасителните листовки — бе заложена някаква причудлива възбрана. Не се приближавай до мен, говореха те. Noli me tangere. 22 22 Не ме докосвай (лат.). — Б.пр.

Той се огледа и се опита да си представи защо тя не иска да узнаят, че е била в тази безобидна гора. Някой мъж може би? Уговорена среща? После си спомни историята й.

Когато най-сетне пристигна на Броуд Стрийт, Чарлс реши на път за „Белият лъв“ да се отбие най-напред у мисис Трантър, за да обясни, че щом се изкъпе и преоблече, ще…

Отвори му Мери, но мисис Трантър случайно прекоси преддверието — или по-точно нарочно се появи в него — и настоя, че не е нужно да се спазва церемонията. Нима облеклото му не е най-доброто извинение? И така, Мери пое с усмивка бастуна и раницата му и той бе въведен в малката гостна, озарена от последните лъчи на залязващото слънце. Там пищно се бе разположила болната, грижливо натъкмена с пеньоар в карминено и сиво.