Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Никога ли не сте чували да говорят за Градската мера?

— Като за място, каквото вие имате предвид — никога.

Мисис Поултни, изглежда, малко се сконфузи от негодуванието на момичето. Тя си спомни, че Сара живее в Лайм едва отскоро и съвсем естествено е да не знае какви злословия предизвиква по свой адрес.

— Добре, щом е така. Но отсега нататък да ви е ясно: не позволявам на никого, който работи при мен, да се доближава до това място или да го виждат там. Ще се разхождате само където подобава. Разбрахте ли ме?

— Да. Трябва да следвам пътя на праведните.

За един ужасен миг мисис Поултни си помисли, че й говорят саркастично. Но очите на Сара бяха така тържествено сведени, сякаш тя сама произнасяше присъда над себе си; а праведността бе равнозначна на страдание.

— Тогава да не говорим повече за тази глупава постъпка. Правя го за ваше добро.

Сара промълви:

— Знам. — И добави: — Благодаря ви, госпожо.

С това разговорът приключи. Сара взе Библията и прочете откъса, определен за мисис Поултни. Беше същият, който тя бе избрала за първата си среща с нея — псалм 118: „Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен.“ Сара четеше със съвсем тих глас, без видимо да се вълнува. Старата жена се бе обърнала към тъмните сенки в другия край на стаята, гледаше като езически идол, безразлична към кървавата жертва, изискана от безмилостното й каменно лице.

По-късно същата нощ Сара стоеше пред отворения прозорец на неосветената си спалня, но едва ли би я видял друг, освен някой прелитащ наблизо бухал. Къщата бе притихнала, както и градът, защото в тази епоха без електричество и телевизия хората си лягаха преди девет. А беше един часът. С разпусната коса, по нощница, Сара се взираше в морето. В далечината над черната вода чак към Портланд Бил блещукаше фенер — някакъв кораб плаваше за Бриджпорт. Сара бе забелязала точицата светлина, но не мислеше за нея.

Ако можехте да се приближите, щяхте да видите, че лицето й бе мокро от беззвучно пролети сълзи. Тя не бе застанала до прозореца на тайнствено бдение за платната на Сатаната, а защото се готвеше да скочи от него.

Няма да я принуждавам да пази равновесие по перваза, нито да залитне напред и после да се строполи, ридаейки, върху изтрития килим на стаята си. Знаем, че две седмици след случката тя беше жива, следователно не е скочила. Риданията, истеричните сълзи, предвестник на бурни действия, не й бяха присъщи. Сълзите й бяха предизвикани не толкова от изблик на чувства, колкото от дълбока душевна мъка — напираха бавно, неудържимо, като кръв, която избива през превръзката.

Коя е Сара?

От какъв ли свят на сенките идва?

Не знам. Историята, която ви разказвам, е изцяло плод на въображението ми. Образите, които създавам, никога не са съществували извън собственото ми съзнание. Ако досега се правех, че познавам душевността и най-съкровените мисли на моите герои, то е само защото (възприемайки малко от съответното слово и „залог“) пиша според общовалидното правило на времето, в което се развива действието: писателят стои непосредствено до Бога. Дори да не знае всичко, той се опитва да даде вид, че е всезнаещ. Но аз живея в епохата на Ален Роб-Грийе и Ролан Барт и ако това е роман, то той не би могъл да бъде такъв в модерния смисъл на думата.

Така че може би пиша транспонирана автобиография, може би живея в една от онези къщи, които съм обрисувал в романа, може би зад Чарлс се крия самият аз. А може би всичко е просто игра. Има съвременни жени като Сара и аз никога не съм могъл да ги разбера. Или може би се опитвам тайно да ви пробутам всъщност сборник есета. Вместо заглавия на отделните глави трябвало е да напиша: „За хоризонталността на битието“, „Илюзията на прогреса“, „История на романа като форма“, „Етиология на свободата“, „Някои забравени страни на викторианската епоха“… или каквото щете.

Може би предполагате, че романистът — подобно на Текери — трябва само да дръпне подходящите конци и марионетките му ще заиграят като живи, а щом им заповяда, ще представят пълен анализ на мотивите и намеренията си. И аз възнамерявах на този етап (Глава тринадесета — „Разкриване на истинската душевност на Сара“) да разкажа всичко или поне всичко, което има значение. Но изведнъж се оказах в ролята на човек, който в мразовитата пролетна нощ наблюдава от поляната долу слабо осветения прозорец на Малборо Хаус. Знам, че според контекста на тази книга не би било реалистично Сара да изтрие сълзите си, да се наведе през прозореца и да заизлива цяла глава откровения. Ако ме беше видяла там, когато изгря ясната луна, тя начаса би се обърнала и би изчезнала в сенките на стаята.