Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Рискуваше да срещне на самата пътека и други пешеходци, а винаги съществуваше опасност да я видят очите на мандраджията и неговото семейство. Втората опасност тя избягваше, тъй като бе открила, че може да свърне по една от пътеките, която мамеше към гъсталака над пътя, и без да я виждат от Мандрата, да стигне до пътеката, пресичаща гората. Винаги бе вървяла по нея, докато този следобед не се появи най-безразсъдно — както вече разбираме — пред погледите на двамата мъже.

Причината беше проста. Тя се бе успала и знаеше, че е закъсняла за четенето. Мисис Поултни щеше да ходи на вечеря у лейди Котън и обичайният час беше изместен напред, за да й остане време да се подготви за поредната грозна битка — по същество, ако не по вид — между два бронтозавъра: макар черното кадифе да заместваше здравата като желязо костна броня, а библейските цитати — яростно скърцащите зъби, битката не беше по-малко упорита и безмилостна.

Освен това беше я изплашило и лицето на Чарлс, надвесено над нея; тя усети, че пада все по-стремително. Когато жестоката земя политне нагоре, а падаш от такава височина, мигар има полза от предпазни мерки?

През деветнадесети век посетителите на Лайм не трябваше да преминават през изпитанията, на които в древността са били подлагани пътниците, пристигащи в гръцките колонии — Чарлс не бе принуден да произнася реч като Перикъл, нито да направи изчерпателен и кратък преглед на събитията по света от стъпалата на кметството, — но несъмнено от тях се очакваше да позволят да ги разгледат и разпитат. Ърнестина бе вече предупредила Чарлс да не се смята за нещо повече от животно в менажерия и да приема колкото може по-дружелюбно вперените погледи и сочещите го чадъри. Редно беше и два-три пъти седмично да ходи на гости с дамите и да изтърпява часове на мъчителна скука, единствената утеха от които бе сценката, разиграваща се за негова радост редовно, щом се приберяха в дома на леля Трантър. Ърнестина плахо търсеше погледа му, станал стъклен от потоците банални разговори, и питаше: „Ужасно ли беше? Можеш ли да ми простиш? Мразиш ли ме?“, а когато той се усмихваше, тя се хвърляше в прегръдките му, сякаш по чудо бе оцелял след бунт или изпод лавина.

Случи се така, че на сутринта, след като Чарлс откри Върлото, лавината предстоеше да се срине в Малборо Хаус. В такива посещения нямаше нищо неочаквано или спонтанно. И не можеше да има, всички сведения и за гостите, и за домакините се разпространяваха из малкото градче с невероятна скорост, щом и двете страни бяха изработили и поддържаха непоклатимо чувство за протокол. Интересът на мисис Поултни към Чарлс едва ли беше по-голям от неговия към нея, но тя би била смъртно обидена, ако не й го довлечаха окован във вериги, за да стъпи отгоре му с дебелото си краче; и това трябваше да стане възможно най-скоро след пристигането му в града, защото колкото по-късно я посетеше, толкова по-малка чест й се оказваше.

Тези „гости“ служеха, разбира се, преди всичко за чипове в играта. Не самите посещения бяха важни, а насладата, с която можеха да се използват за различни цели, щом веднъж бяха направени. „Милата мисис Трантър, тя искаше най-напред мен да запознае…“, или: „Крайно съм изненадана, че Ърнестина още не ви е посетила… нас тя ни разглези… вече две покани…“ и: „Сигурна съм, че е от недоглеждане… мисис Трантър е толкова мила и добра душа, но е така разсеяна…“ Такива и други подобни апетитни възможности да се подълбае в отворената рана с кинжала на общественото мнение зависеха от запаса на „важни гости“ като Чарлс. А неговите възможности да избегне съдбата си не бяха по-големи, отколкото на някоя тлъста мишка да се изплъзне от ноктите на гладна котка — или по-точно на няколко дузини гладни котки.

Когато на сутринта след срещата в гората съобщиха за пристигането на мисис Трантър и придружаващите я двама млади, Сара понечи веднага да напусне стаята. Но мисис Поултни, която винаги се дразнеше при мисълта за младост и щастие и която бездруго имаше достатъчно основание — след една вечер у лейди Котън — да бъде още по-раздразнителна, й даде знак да остане. Тя смяташе Ърнестина за лекомислено момиче и беше сигурна, че годеникът й също е лекомислен младеж: едва ли не, дългът й повеляваше да ги постави в неудобно положение. Знаеше, освен това, че подобни светски посещения действаха като власеница на грешницата. Ползата щеше да бъде двойна.