Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

То се разкри пред него — китно като алпийска полянка. От белите опашки на три-четири диви заека му стана ясно защо тревата бе толкова ниска.

Чарлс застана на слънце. Тревата бе осеяна с иглики и лютиче, свежозелени туфички риган бяха проточили стъбълца, готови да цъфнат. Той пристъпи напред до върха на хълмчето.

И изведнъж, малко по-ниско, видя човешка фигура.

За миг той ужасен си помисли, че се е натъкнал на труп. Беше спяща жена. Избрала бе за ложе най-необичайното място — широка, полегата ивица трева на около пет стъпки под върха на хълмчето, поради което бе скрита от погледа на всекиго освен на онзи, който като Чарлс се приближеше до самия връх. Заградена отзад с варовиковите скали и отворена точно на югозапад, тази естествена тераска улавяше слънцето като в капан. Малцина обаче биха дирили слънцето точно тук. От външния й край започваше стръмен сипей, в чието подножие, десет-дванайсет метра по-надолу, имаше ужасен къпинак. Отвъд него беше самата отвесна скала, стигаща до брега.

Чарлс се отдръпна инстинктивно от зрителното поле на жената. Не я позна. Стоеше и не знаеше какво да прави, гледайки, без да вижда красивия пейзаж, който се разкриваше пред очите му. Поколеба се, поиска да си тръгне, но любопитството отново го притегли напред.

Потънала в дълбок сън, съвсем беззащитна, младата жена лежеше по гръб. Под разгърденото й палто се виждаше строга моравосиня рокля, освежена само от тясна бяла якичка. Лицето на спящата бе извърнато на другата страна, дясната й ръка бе отметната назад, сгъната по детски. По тревата около нея се бе разпиляло букетче анемони. В начина, по който лежеше, имаше нещо много нежно и същевременно еротично; у Чарлс се пробуди смътно ехо от времето, прекарано в Париж. Изплува образът на друго момиче, чието име вече не си спомняше, а и навярно никога не е знаел; то спеше точно така една сутрин в стая с изглед към Сена.

Той направи няколко крачки по овалния ръб на хълмчето, докато можа да види по-добре лицето на спящата, и едва тогава разбра на кого се е натъкнал. Беше Блудницата на френския лейтенант. Косата й се бе поразрошила и един кичур се спускаше върху бузата й. На вълнолома тази коса му се бе сторила тъмнокафява; сега забеляза, че има топли червеникави оттенъци, но без следа от неизменната по онова време помада. Кожата на лицето й беше много мургава, дори румена на тази светлина, сякаш момичето държеше повече на здравето си, отколкото на модния меланхолично бледен тен. Имаше прав нос, гъсти вежди… устните не се виждаха. Кой знае защо, се подразни, че трябва да я наблюдава отгоре, понеже мястото не му позволяваше да стигне дотам, откъдето да я разгледа по-добре.

Стоеше, неспособен да стори друго, освен да се взира надолу, замаян от тази неочаквана среща и завладян от необичайно чувство — не еротично, а братско, бащинско може би, чувство на сигурност в невинността на това същество, несправедливо отлъчено от хората. Същото чувство го накара да усети страхотната й самотност. Не можеше да си представи какво друго, освен отчаяние я е довело на това диво място в една епоха, когато жените водеха съвсем застоял живот, бяха плахи и неспособни на продължително физическо усилие.

Той пристъпи най-сетне до самия ръб, застана непосредствено над лицето й и тогава установи, че цялата тъга, която преди малко му беше направила впечатление, е изчезнала: в съня лицето беше ведро и като че ли едва забележимо се усмихваше. Тъкмо тогава — както се бе надвесил над нея — тя се събуди.

Вдигна поглед към него, и то толкова бързо, че крачката му назад се оказа безполезна. Бе забелязан и кавалерството не му позволи да го отрича. Когато Сара се изправи на крака, загръщайки се с палтото, и впери очи в него от мястото си на скалата, той сне шапка и се поклони. Тя не каза нищо, но в погледа й се четеше голяма изненада и объркване, а може би и срам. Имаше красиви очи, тъмни очи.

Останаха така няколко секунди, недоумяващи и двамата. Тя му се струваше дребничка, застанала по-ниско от него, скрита от кръста надолу, стиснала яката си, сякаш, ако той направи крачка към нея, тя ще се обърне, ще се хвърли долу и ще изчезне. Той се опомни и постъпи, както бе редно.

— Хиляди извинения. Попаднах на вас съвсем случайно.

После се обърна и си тръгна. Не погледна назад, а забърза по пътеката, от която се бе отклонил, до разклона й; там се зачуди, защо не бе съобразил да попита кой път да поеме, и почака половин минута да види дали тя го следва. Нямаше я. Не след дълго той вече решително крачеше нагоре по по-стръмната пътека.