Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Именно тук, на тази английска райска градина, се озова Чарлс на 29-и март 1867 година, след като се изкатери по пътеката от брега; източната част на същата местност се наричаше Градската мера.

Щом утоли жаждата си и разхлади чело с наквасената си кърпичка, Чарлс внимателно се огледа; или поне се опита да се огледа внимателно. Малкият склон, на който се намираше, гледката пред него, звуците, уханията, неудържимо буйната и изобилна зеленина отвличаха мислите му от науката. Моравата край него бе обагрена в златисто и бледожълто от змийско мляко и иглики и опасана от булчинското бяло на гъсто нацъфтяла глогинка; там, където весело зеленеещите кошнички на бъза засенчваха обраслите с мъх брегове на поточето, от което беше пил, имаше цели туфички москател и незабравки — най-нежните пролетни цветя в Англия. По-нагоре по склона се виждаха белите главици на анемониите, а отвъд тях — наситенозелените ивици от листата на камбанките. Някъде далеч по клоните на високо дърво барабанеше кълвач, а над главата му си подсвиркваха червенушки. Из всеки храст и клонак чуруликаха току-що прелетели от юг косове и славеи. Чарлс се обърна и пред очите му се разкри синьото море, което се плискаше някъде долу, заливът Лайм в цялата му дължина и скалите, снишаващи се до безкрайните жълти пясъци на Чесил Банк, чийто най-далечен нос докосваше онзи своеобразен английски Гибралтар, Портланд Бил — малка сивкава сянка, вклинена в синевата.

Само изкуството на Ренесанса е уловило подобни пейзажи: по такива места стъпват фигурите на Ботичели, в такава атмосфера звучат песните на Ронсар. Няма значение какви са били целите и намеренията на тази революция в културата, нейните жестокости и грешки; по същество Ренесансът е бил просто зеленият край на една от най-тежките зими на цивилизацията — край на веригите, на бариерите, на границите. Той е имал един-единствен девиз: „Каквото е, е благо“. Ренесансът е съдържал всичко, което липсваше в епохата на Чарлс; не бива обаче да мислим, че застанал там, той не съзнаваше това. Колчем се опитваше да си обясни своето смътно безпокойство, болезненото усещане за неприспособимост и ограниченост, Чарлс се връщаше към миналото, но към по-близкото… към Русо и наивните му митове за Златния век и за Благородния дивак. С други думи, опитваше се да омаловажи погрешното в подхода на своето време към природата, приемайки, че човек не може да търси убежище в легендата. Казваше си, че е твърде изнежен, твърде разглезен от цивилизацията, за да може някога да се върне към природата. Това го натъжаваше, но той изпитваше почти приятно сладостно-горчиво чувство. В края на краищата Чарлс беше викторианец. Не бихме могли да очакваме, че ще прозре онова, което ние самите едва сега започваме да осъзнаваме, макар да разполагаме с толкова много знания и с поуките на екзистенциализма: че желанието да задържиш нещо и желанието да му се радваш са несъвместими. Той би трябвало да си казва: „Сега притежавам това, следователно съм щастлив“, вместо толкова викторианското: „Не мога да притежавам това вечно, следователно съм нещастен.“

Все пак науката си възвърна пълновластието и Чарлс се зае да търси вкаменелости сред кремъчните гнезда покрай коритото на реката. Намери красиво парче от раковина, но на морски таралежи не попадна. Напредваше бавно на запад между дърветата, като се навеждаше и внимателно опипваше с поглед земята, правеше няколко крачки, после повтаряше същата процедура. Тук-там преобръщаше с края на ясеновия си бастун по някой кремъчен къс, привлякъл вниманието му. Щастието обаче не му се усмихна. Мина час и дългът му към Ърнестина започна да надделява над страстта към морските таралежи. Погледна часовника си, насмалко не изруга и се отправи назад към мястото, където бе оставил раницата си. Заизкачва се по склона с гръб към залязващото слънце, докато излезе на една пътечка и се насочи към Лайм. Пътеката вървеше стръмно нагоре, завиваше покрай каменна стена, обрасла с бръшлян, и изведнъж, както своеволничат всички пътеки, се раздвояваше без никакво указание. Той се подвоуми, после измина петдесетина крачки по по-долната пътека, която се спускаше в напречно дере, потънало в дълбока сянка. Загубил вече представа за точното разположение на сушата, Чарлс неочаквано намери изход, тъй като отдясно се отклони нова пътека, водеща обратно към морето по малък стръмен склон, обрасъл с трева — от него щеше ясно да се ориентира. Затова той си запробива път през заплетения къпинак — пътеката рядко се използваше — към зеленото хълмче.