Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Беше обаче хитра лисица и криеше това от мисис Поултни. Дори се преструваше, че много съжалява „клетата мис Удръф“, и доносите й бяха богато гарнирани с „боя се“ и „опасявам се“. Тя имаше отлични възможности да шпионира, тъй като не само често ходеше в града във връзка със задълженията си, но разполагаше и с широка мрежа роднини и познати. Само им намекна, че мисис Поултни държи да бъде осведомявана — от най-благородни и християнски подбуди, разбира се — за поведението на мис Удръф отвъд високите каменни зидове, опасващи градината на Малборо Хаус. Тъй като по онова време — а и сега — Лайм Риджис бе гъбясал от клюки като сирене „Рокфор“, всяка стъпка и всяка проява на Сара през свободното й време — зловещо преувеличени и щедро разкрасени — съвсем скоро станаха достояние на мисис Феърли.

Маршрутът на движението й навън — когато не бе натоварена с листовките — бе съвсем прост. Следобед правеше все същата разходка: надолу по стръмната Паунд Стрийт до стръмната Броуд Стрийт и оттам до Портата на кея, която е една четвъртита тераса над морето и няма нищо общо с кея. Там тя заставаше до стената и гледаше към морето, но обикновено не за дълго — не повече, отколкото е необходимо на един капитан внимателно да прецени обстановката, като се качи на мостика, — след което се връщаше или по Кокмойл, или се отправяше в другата посока, на запад, по пътеката покрай един плитък залив до самия вълнолом. Ако се спуснеше по Кокмойл, тя най-често се отбиваше в енорийската църква и се молеше няколко минути (факт, който мисис Феърли никога не смяташе, че си заслужава да спомене), преди да поеме по пътя край църквата, който излизаше на поляната пред Чърч Клифс. Тя беше обрасла с трева чак до руините на Блек Вен. Често виждаха Сара да върви над тази тревна площ, завивайки понякога към морето дотам, където пътеката се свързваше със стария път за Чармът, който отдавна се е свлякъл, но по който тя се връщаше в Лайм. Такъв беше маршрутът й, когато видеше, че вълноломът е пълен с хора, но когато поради времето или други обстоятелства кеят опустееше, тя предпочиташе да се отправи към него, за да застане там, където Чарлс я беше видял за пръв път, вероятно там тя се чувстваше най-близко до Франция.

Всичко това, надлежно изопачено и драпирано в черно, се довеждаше до знанието на мисис Поултни. Тогава тя все още изживяваше първата радост от това, че притежава нова играчка, и беше благосклонна, колкото позволяваше киселият й подозрителен нрав. Тя обаче не се поколеба да укори играчката.

— Казаха ми, мис Удръф, че ви виждат да се разхождате все по едни и същи места. — Сара сведе поглед пред обвиняващите очи. — Гледате към морето. — Сара още мълчеше. — Доволна съм, че сте обзета от разкаяние. Не бих и могла да си представя да постъпвате иначе в настоящото си положение.

Сара се възползва от намека.

— Благодарна съм ви, госпожо.

— Благодарността ви не е за мен. Дължите я преди всичко на оногова там горе.

— Мигар не знам това? — промълви момичето.

— На неосведомените може да се стори, че упорствате в греха си.

— Ако знаеха историята ми, госпожо, не биха мислили така.

— Но те мислят точно така. Говорят, чувам, че търсите платната на Сатаната.

Сара стана и отиде до прозореца. Беше ранна пролет и уханието на филче и люляк се смесваше с песента на косовете. Тя плъзна за миг поглед над това море, от което искаха да я лишат, после се обърна пак към старата дама, която седеше в креслото си, неумолима като кралица в своя трон.

— Искате ли да напусна, госпожо?

Мисис Поултни се стресна. Простотата на Сара отново сви издутите платна на озлоблението й. Ами гласът, ами другите обаятелни качества, без които вече не можеше? Още по-лошо: щеше да пропилее и лихвите, които й се трупаха в небесните счетоводни книги. Тя посмекчи тона си.

— Искам да покажете, че този… тази личност е изкоренена от вашето сърце. Знам, че е така. Но трябва да го покажете.

— Как да го покажа?

— Като се разхождате другаде. Като не излагате на показ срама си. Най-малкото защото аз го изисквам.

В настъпилото мълчание Сара стоеше със сведена глава. После погледна мисис Поултни в очите и за пръв път от пристигането си съвсем леко се усмихна.

— Ще сторя каквото желаете, госпожо.

Това беше обмислена жертва, ако си послужим с шахматния термин, защото мисис Поултни побърза великодушно да добави, че не желае да я лишава напълно от благотворното въздействие на морския въздух и тя може понякога да се разхожда край морето, но невинаги край морето… „и моля, да не спирате и да не гледате втренчено“. Накратко казано, сключена бе сделка между две жени с фикс идеи. Предложението на Сара да напусне накара и едната, и другата да видят истината, макар и всяка посвоему.