Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Сара изпълняваше своите задължения по сделката или поне онази част от тях, която се отнасяше до маршрута на разходките й. Сега тя много рядко ходеше до вълнолома, макар че, когато го направеше, все още си позволяваше да постои загледана, както в деня, който описахме. В края на краищата околностите на Лайм изобилстват с места за разходка и повечето са с изглед към морето. Ако Сара копнееше единствено за разходка, достатъчно беше да я прави само по ливадите на Малборо Хаус.

Настана неблагоприятно време за мисис Феърли, което се задържа месеци. Не беше пропуснат нито един случай, в който Сара спира или се заглежда в морето, но това ставаше рядко, а и Сара бе успяла вече да покори със старанието си мисис Поултни, което й спестяваше тежките упреци. Пък и в края на краищата, както често си напомняха и шпионката, и господарката, клетата Трагедия беше луда.

Вие несъмнено сте отгатнали истината: тя беше много по-малко луда, отколкото изглеждаше… или поне не беше луда в смисъла, в който се предполагаше. С това, че излагаше срама си на показ, тя целеше нещо, а хората, които имат цел, усещат кога са я постигнали донякъде и могат временно да я поизоставят.

Но един ден, по-малко от две седмици преди началото на моя разказ, мисис Феърли бе отишла при мисис Поултни с поскърцващ корсет и с изражение на човек, който се готви да съобщи за смъртта на близък приятел.

— Имам да ви известя нещо неприятно, госпожо.

Мисис Поултни така добре познаваше този израз, както рибарят познава окото на бурята, но спази традицията.

— Не би могло да засяга мис Удръф, нали?

— И аз бих искала да не я засяга, госпожо. — Икономката отправи тържествен поглед към господарката си, сякаш за да се увери в нейната безусловна изненада. — Но се боя, че е мой дълг да ви го кажа.

— Не бива никога да се боим от онова, което е наш дълг.

— Не бива, госпожо.

Устата беше все още здраво стисната и външен човек с основание би се зачудил какъв ли ужас наближава. Все едно, че някой би танцувал гол пред олтара на енорийската църква.

— Тя е започнала да се разхожда по Градската мера, госпожо.

Това било всичко! Но мисис Поултни, изглежда, не мислеше така. Устата й направи нещо изключително. Зяпна.

Между Лайм Риджис и Аксмът, шест мили на запад, се простира един от най-необикновените крайбрежни пейзажи в южната част на Англия. От въздуха не се вижда нищо особено; забелязва се само, че докато навсякъде другаде по крайбрежието полята стигат до самия ръб на скалите, тук те свършват на около миля по-навътре. Зелените и червено-кафяви квадрати обработена земя преминават с някаква дяволита безразборност в тъмна вълниста маса от дървета и храсти. Покриви няма. Ако летите достатъчно ниско, може да видите, че теренът е много стръмен, прорязан от дълбоки пропасти и осеян с причудливи зъбери и кули от варовик и кремък, които стърчат над тучната зеленина наоколо като стени на разрушени замъци. Така е от птичи поглед… Но ако тръгнете пешком, тази уж обикновена пустош придобива особени измерения. Човек може да се изгуби в нея за часове, а после, поглеждайки на картата къде се е лутал, не му се вярва, че е могло да го обземе такова силно чувство на самота, а при лошо време — и на безнадеждност.

Тази местност, наречена Върлото, е всъщност стръмен скат, дълъг една миля и образуван от ерозията по външната страна на някогашната отвесна скала. По него няма ни педя равна земя, както обикновено няма и жива душа. Целият скат, заедно с растителността по него, е изложен постоянно на слънчевите лъчи; на тях и на водата от безбройните извори, причинили ерозията, се дължи необикновената флора на местността — диви нискостеблени дървета, зелен дъб и други, рядко срещани в Англия видове, огромни ясени и букове, непроходими гъсталаци и урви, обрасли с бръшлян и дълги стебла на климатис, орлова папрат, която избуява седем-осем стъпки на височина, цветя, които цъфтят цял месец по-рано, откъдето и да е в областта. В страната няма друго място, което лете така да напомня тропическата джунгла. Като всяка земя, никога необработвана и необитавана, и тази крие своите тайни, сенки и опасности — при това от чисто геологическа гледна точка, понеже тук има пукнатини и свлачища, където човек може да си счупи крака и после цяла седмица да вика, без да го чуят. Колкото и да е чудно, преди стотина години тук не беше така усамотено, както е сега. Днес на ската няма нито една къща; през 1867 година се виждаха няколко, в които живееха лесничеи, дървари и един-двама свинари. За сърните, които дирят най-самотните кътчета, тогава едва ли е било така безопасно. Сега Върлото е истинско царство на природата. Останките от порутените къщички са потънали в бръшлян, старите криволичещи пътеки вече ги няма, наблизо не минава никакво шосе, а единствената просека в местността често е непроходима. По закон, приет от парламента, гората е обявена за национален резерват. Практичността още не е унищожила всичко.