Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Сега е време да преминем към дебита в сметката на отношенията им. На първо и най-видно място несъмнено би било отбелязано: „Излиза сама.“ Първоначалната уговорка беше мис Сара да има по един свободен следобед в седмицата, което според мисис Поултни беше повече от щедро признание за привилегированото й положение спрямо това на прислужничките и което се оправдаваше само от необходимостта да се разнасят душеспасителните листовки, но така бе препоръчал викарият. Всичко като че ли беше наред в първите два месеца. Но една сутрин мис Сара не се появи на утринната служба в Малборо Хаус, а когато прислужницата бе изпратена да я потърси, установи се, че още не е станала. Мисис Поултни отиде да я види. Сара пак беше обляна в сълзи, но този път мисис Поултни почувства само раздразнение. Въпреки това повика лекар. Той остана насаме със Сара доста дълго. Като слезе долу при нетърпеливата мисис Поултни, той й изнесе кратка лекция за това какво е меланхолия — беше напредничав човек за времето и мястото, в което живееше — и препоръча да се позволи на грешницата да прекарва повече време на чист въздух и на свобода.

— Щом настоявате, че това е крайно необходимо.

— Настоявам, мила госпожо. И то най-упорито. Иначе не поемам отговорност.

— Много е неудобно. — Докторът безмилостно мълчеше. — Ще се лиша от нея два следобеда седмично.

За разлика от викария, доктор Гроган не беше финансово зависим от мисис Поултни; искрено казано, ничий друг смъртен акт в Лайм не би подписал с по-малко съжаление, отколкото нейния. Но той сдържа жлъчта си и й напомни, че трябва да спи всеки следобед по негово изрично нареждане. Така осигури на Сара по малко свободно време и в останалите дни.

Следващата дебитна точка гласеше: „Не може винаги да присъства при гостите.“ В това отношение мисис Поултни бе изправена пред наистина непосилна дилема. Тя естествено много държеше благодетелността й да личи, следователно Сара трябваше да бъде показвана. Но нейното лице имаше крайно неблаготворно въздействие върху присъстващите. Тъгата по него упрекваше, рядкото й участие в разговорите — само по повод някой зададен въпрос, който чакаше отговор (по-умните от редовните посетители скоро свикнаха да се обръщат към компаньонката секретарка с подчертано реторични по звучене и съдържание въпроси) — смущаваше със своеобразната си прямота, породена не от това, че Сара имаше някакво желание да сложи край на разговора, а просто защото най-невинно влагаше простота и здрав разум в някоя тема, поддържана точно с обратното. В такива мигове мисис Поултни си я представяше като една от фигурите на бесилото, което смътно си спомняше от своята младост.

И при тези случаи Сара проявяваше своята дипломатичност. Оставаше с някои от по-честите и отдавнашни посетители; при други или се оттегляше още в първите минути, или дискретно се прибираше веднага щом съобщеше за тях, преди те да бъдат въведени вътре. По същата причина Ърнестина никога не я бе виждала в Малборо Хаус. Това поне даваше възможност на мисис Поултни да обяснява надълго и нашироко за кръста, който носи, макар че оттеглянето или отсъствието на този кръст означаваше, че тя не умее да го носи чак толкова добре. Но вината за това едва ли можеше да се търси у самата Сара.

Най-лошото оставих за накрая. То беше следното: „Още проявява признаци на увлеченост по своя прелъстител.“ Мисис Поултни беше направила няколко опита да узнае както подробностите за греха, така и степента на покаяние в момента. Едва ли има игуменка, желала да чуе по-настойчиво изповедта на някоя заблудила се овчица от стадото си. Но Сара беше чувствителна като морска анемона; е каквито и заобикалки да подемаше мисис Поултни тази тема, грешницата отговаряше в същия смисъл, ако не със същите думи, както при първия разпит.

По това време мисис Поултни рядко излизаше, но никога пеша, а в ландото си, и то само за да посети домовете на себеравни; затова тя трябваше да разчита на други очи за сведения относно действията на Сара вън от къщи. За нейно щастие имаше такива зорки очи: още по-добре беше, че те гледаха на света със злоба и ненавист и поради това мисълта зад тях беше винаги готова да донесе видяното пред господарката. Шпионинът, разбира се, беше не друг, а мисис Феърли. Макар четенето на Библията да не й беше приятно, почувства се засегната, че я пренебрегнаха; и въпреки че мис Сара беше особено вежлива към нея и внимаваше да не излезе, че си присвоява правата и задълженията на икономката, сблъсъкът беше неизбежен. Мисис Феърли не беше доволна, че работата малко понамаля, защото това означаваше да намалее и влиянието й. След като спаси Мили — и след още няколко случая на по-директна намеса, — Сара си спечели известност и уважение сред прислугата; и може би мисис Феърли най-много се ядосваше на това, че не можеше да говори пред подчинените си лошо за секретарката компаньонка. Тя беше обидчива жена, чиито единствени удоволствия бяха да знае най-лошото и да се бои от най-лошото, така че започна да храни към Сара омраза, която постепенно придоби силата на отрова.