Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

А Сара наистина беше умна, но умът й беше от особено естество и би останал незабелязан при който и да е от съвременните тестове за интелигентност. Сара нито имаше аналитично мислене, нито умееше да решава сложни задачи, и неслучайно математиката бе единственият предмет, чието изучаване бе цяло мъчение за нея. Интелигентността й не се проявяваше и под формата на особена жизненост или остроумие дори през най-щастливите й дни. Тя притежаваше доста необичайната за човек, който никога не е ходил в Лондон и не е живял сред обществото, способност да оценява хората правилно, да ги разбира, и то в най-пълния смисъл на тази дума.

По отношение на човешката психика Сара притежаваше способности, сходни с умението на опитния търговец на коне да разпознава почти от пръв поглед добрата стока от лошата; все едно, че прескачайки един век, се бе родила с компютър в сърцето. Казвам в сърцето, защото стойностите, които тя изчисляваше, бяха свързани повече със сърцето, отколкото с разума. Тя усещаше празните доводи, фалшивата начетеност, предубедените разсъждения, но умееше и да вниква в хората със своята проницателност. Без да може да обясни по какъв начин — както компютърът не може да обясни процесите в себе си, — тя виждаше тези неща такива, каквито са, а не каквито се опитват да изглеждат. Не е достатъчно да кажем, че беше много точен морален съдник за околните; нейната чувствителност бе далеч по-богата и ако нравствеността имаше за нея решаващо значение, тя не би се държала по този начин — простата истина беше, че тя не бе живяла у никаква братовчедка в Уеймът.

Дарбата да вниква дълбоко в същността на нещата беше първото проклятие в живота й; второто беше нейното образование. То не бе на особена висота — какво можеше да даде третостепенен девически пансион в Екситър? Тя учеше през деня, а вечер — понякога и до късно през нощта — плащаше за издръжката си с кърпеж и друга шивашка работа. Не се разбираше добре със семинаристките. Те се отнасяха надменно с нея, а тя не виждаше защо трябва да ги уважава. Поради това бе изчела повече романи и поезия, отколкото момичетата като нея. Тези две убежища за самотните заместваха липсата на преживявания. Без да го съзнава, тя преценяваше хората по-скоро по нормите на Уолтър Скот и Джейн Остин, отколкото с мерило, установено по емпиричен път; всички около себе си възприемаше като герои от романи и съдеше за тях със стойностите на поезията. Уви, наученото от собствен опит беше опошлено до голяма степен от знанията, които трябваше да усвоява. Бяха я научили да се държи като лейди, но я бяха превърнали в истинска жертва на кастовото общество. Баща й я бе изтласкал от нейното съсловие, но не можа да я издигне до по-горното. Младите мъже от средата, която бе напуснала, я смятаха вече за твърде изискана, за да им стане съпруга; а за средата, към която се стремеше, тя все още бе твърде безинтересна.

Бащата, описан от викария на Лайм като „принципен и добродетелен човек“, беше тъкмо обратното, тъй като притежаваше немалко от най-отрицателните човешки качества. Не грижовност към единствената дъщеря го накара да я изпрати в пансион, а манията за собственото му потекло. Четири поколения назад по бащина линия родът му стигаше до именити благородници. Съществуваше дори някаква далечна връзка с рода на Дрейк — недоказан факт, който с течение на времето постепенно се бе изродил в убеждението му, че е пряк потомък на великия сър Франсис. Дедите му наистина бяха притежавали по едно време някаква голяма къща в онази студена зелена ничия земя между Дартмур и Ексмур. Видял къщата три пъти със собствените си очи, бащата на Сара се върна в малкото стопанство, което бе наел в голямото имение Меритън, и се отдаде на размишления, кроежи и мечти.

Сигурно е бил разочарован, когато дъщеря му се прибра от училището на осемнадесет години — кой знае какви чудеса е очаквал да се излеят върху него като манна небесна — седна срещу него в другия край на брястовата маса и го загледа как се хвали; гледаше го с такава кротост и сдържаност, които го човъркаха, човъркаха го като ненужна машина (защото той бе роден в Девън, а парите значат всичко за хората от Девън), така го човъркаха, че накрая го докараха до лудост. Отказа се от арендаторството и си купи собствено стопанство; само че го купи твърде евтино и сделката, сключена според него изгодно, се оказа поразително лоша. Няколко години той се бори да изплаща ипотеката и да поддържа смешната фасада на провинциален аристократ, докато полудя в пълния смисъл на думата и го изпратиха в Дорчестърската лудница. Там почина година по-късно. Сара вече от една година сама си изкарваше прехраната — най-напред работеше у едно семейство в Дорчестър, за да бъде близо до баща си. След смъртта му постъпи у Талбътови.