Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Е, да, смеем му се. Но може би има нещо достойно за възхищение в това несъответствие между най-удобното и най-препоръчителното. Тук виждаме отново онази ябълка на раздора между двата века: дали трябва да се подчиняваме на дълга 16 16 Тук му е мястото да цитирам прочутата епиграма на Джордж Елиът, за да напомня, че в средата на викторианската епоха (за разлика от сега) агностицизмът и атеизмът са били строго зависими от теологическата догма. „Бог е непознаваем, безсмъртието е невероятно, но дългът е задължителен и абсолютен.“ Още по задължителен е той — можем да добавим — при такива ужасни колебания във вярата. — Б.а. , или не. Ако възприемем манията на Чарлс да е облечен съобразно с ролята си, да е готов за всяка евентуалност просто като проява на глупост и на слепота към емпиричното, ще направим, струва ми се, сериозна — или по-точно лекомислена — грешка в оценките си за нашите предци, защото именно мъже като Чарлс — и то така прекалено навлечени и прекалено натоварени като него този ден — са положили основите на съвременната наука. Глупостта в тази насока е била като симптом за сериозността им в друга, много по-съществена. Те са долавяли, че тогавашните представи за света не са точни: че са допуснали прозорците им към действителността да бъдат замъглени от условностите, религията, социалната назадничавост; с една дума, знаели са, че имат да откриват много неща и че тези открития ще са изключително важни за бъдещето на човека. Ние си мислим (освен ако не живеем в научна лаборатория), че няма какво повече да откриваме и отдаваме изключително значение само на нещата, свързани с настоящето на човека. Толкова по-добре за нас ли? Може би. Но не сме ние тези, които ще отсъдят в края на краищата.

Ето защо аз не бих бил чак толкова склонен да се смея на Чарлс, който, както чукаше, навеждаше се и разглеждаше пътя си по брега, се опита за десети път да прекрачи между два твърде раздалечени камъка, подхлъзна се и позорно падна по гръб. Чарлс не се ядоса много, защото денят беше хубав, а варовикът изобилстваше от вкаменелости, и скоро се оказа напълно сам.

Морето искреше, крещяха чайки. Ято стридояди — черни, бели и кораловочервени — литнаха като вестители пред него. Ето ги примамливите водни басейни в скалите: страшни еретични мисли минаха през главата на клетия човек — дали няма да е по-приятно, не, не, по-ценно от научна гледна точка да се залови с морска биология? Дали да не напусне Лондон и да заживее в Лайм?… Ърнестина никога нямаше да позволи. Настъпи дори — щастлив съм да го отбележа — един миг на човешка слабост, в който Чарлс предпазливо се огледа, увери се, че е напълно сам, и после внимателно свали тежките си обуща, гамашите и чорапите. Почувства се пак ученик и се напрегна да си спомни някакъв стих от Омир, за да превърне мига в класически, но се разсея от порива да хване едно раче, което уплашено побягна, щом гигантската подкована сянка падна върху бдителните му изцъклени очи.

Може би се присмяхте на Чарлс за претежката му екипировка, а сега сигурно го презирате и загдето няма тясна специализация. Не бива обаче да забравяте, че тогава естествената история нямаше днешната си лоша слава на бягство от действителността, и то — твърде често — сантиментално. Чарлс беше също така много добър орнитолог и ботаник. Ако говорим за научен прогрес, най-добре би било Чарлс да бе затворил очи пред всичко, освен вкаменените морски таралежи, или да бе посветил живота си на разпространението на водораслите. Но нека си спомним за Дарвин, за „Пътешествия с кораба Бийгъл“. „Произходът на видовете“ представлява тържество на обобщението, а не на специализацията, и дори да ми докажете, че второто би било по-полезно за Чарлс като не особено надарен учен, аз все пак ще настоявам, че първото е било по-полезно за Чарлс като човешко същество. Въпросът не е само в това, че ентусиастите могат да си позволят да се залавят с всичко; те трябва да се залавят с всичко и нека вървят по дяволите учените глупаци, които се опитват да ги заключат в някоя тясна килия.

Чарлс наричаше себе си дарвинист, при все че не беше разбрал добре Дарвин. Но нали същото може да се каже и за самия Дарвин? Постижението на този гений се състои в това, че опроверга Линеевата Scala Naturae или „стълба на природата“, в която крайъгълен камък, важен като божествеността на Христос за теологията, е nulla species nova: в света не могат да възникнат нови видове. Този принцип обяснява защо Линей толкова е държал да класифицира и наименува, да фосилизира живота. Сега възприемаме усилията му като предварително обречен опит да се ограничи и окове онова, което представлява всъщност непрекъснато движение, и ни се струва нормално, че самият Линей в края на краищата е полудял. Той е съзнавал, че се намира в лабиринт, но не и че стените и коридорите на този лабиринт постоянно се менят. Дори Дарвин не е успял да се отърси от тези шведски окови и Чарлс едва ли може да бъде винен за мислите, които минаваха през главата му, докато съзерцаваше варовиковите пластове над себе си.