Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

В средата на века на сцената в Англия се бе появил съвсем нов вид денди. Някогашните аристократични екземпляри поовехтелите потомци на Бо Бръмъл 15 15 Джордж Брайън Бръмъл (1778–1840) — английски „денди“, диктувал модата на времето си. — Б.пр. бяха известни като „контета“; новото поколение млади преуспяващи занаятчии и по-амбициозните слуги вече се надпреварваха с тях по елегантност. Самите „контета“ ги наричаха „сноби“. Сам беше много подходящ пример за сноб в тесния смисъл на думата. Имаше тънко чувство за стил в облеклото почти толкова тънко, колкото на „тупалките“ от 60-те години — и харчеше по-голямата част от заплатата си, за да е в крак с модата. Проявяваше и друга характерна черта на тази нова класа стремежът да се говори правилно.

През 1870 година прословутото неумение на Сам Уелър да произнася правилно „в“ вековен белег на лондонското простолюдие — предизвикваше вече презрението както на „снобите“, така и на буржоазните писатели, които все пак продължиха още известно време, и то съвсем неоснователно да го използват в диалога на своите кореняци лондончани. На снобите им беше много по-трудно да се справят с „х“-то; ожесточена борба с него водеше и нашият Сам, но по-често губеше, отколкото печелеше. Грешките му всъщност не бяха комични: те бяха признак на социална революция.

Чарлс не можеше да осъзнае това, може би защото Сам му даваше нещо много необходимо в живота: ежедневната възможност да побъбри и да се пренесе в ученическите години, проявявайки характерната си и злощастна слабост към изтънчени каламбури и двусмислици — чувство за хумор, което бе чист и извънредно отвратителен продукт на аристократичните привилегии в образованието. Все пак, макар че поведението на Чарлс на пръв поглед утежняваше и без това грубата икономическа експлоатация, трябва да отбележа, че той проявяваше към Сам известна топлота и човещина, много по-добри от непристъпната бариера, която новите богаташи — а епохата гъмжеше от нови богаташи — бяха издигнали между себе си и своите слуги. Чарлс, естествено, имаше зад себе си много поколения, живели с прислуга — нещо, което не можеше да се каже за новозабогателите му съвременници: самите те често биваха деца на слуги. Той не би могъл да си представи света без слуги. Новите богаташи можеха и това ги караше много повече да злоупотребяват с несигурното си положение. Своите слуги те се опитваха да превърнат в машини, докато Чарлс много добре знаеше, че неговият прислужник е отчасти и компаньон — един Санчо Панса, необходимият комедиен съпровод на духовната му връзка с Ърнестина — Дулцинея. Накратко казано, държеше Сам, защото той често го забавляваше, а не защото не можеше да се намерят подобри „машини“.

Разликата между Сам Уелър и Сам Фароу, тоест между 1836 и 1867, обаче беше следната: първият беше щастлив от ролята си, а вторият само я търпеше. Уелър би си отмъстил за „почернелия врат“ и „чувал с въглища“ и би го сторил със словесна острота. Сам се бе вцепенил, бе „дигнал вежди“ и бе обърнал гръб.

Не само лицето на Сам бе мрачно тази сутрин в Лайм. Ърнестина се бе събудила в настроение, което многообещаващият ден само още повече влоши. Състоянието й беше познато, но не можеше и дума да става да стовари последиците му върху Чарлс. Ето защо когато той, воден от повелята на дълга, се появи в десет часа у леля Трантър, посрещна го само възрастната дама. Ърнестина прекарала малко неспокойна нощ и пожелала да си почине. Не би ли се върнал той следобед за чая, когато тя несъмнено щяла да бъде по-добре?

След като грижовните въпроси на Чарлс — не трябва ли да се повика лекар — бяха отклонени вежливо с „не“, той се сбогува. Нареди на Сам да купи каквито цветя намери, да ги отнесе в дома на очарователната болна — с разрешението и препоръката да отдели едно-две стръкчета за младата дама, проявила такава неприязън към въглищарското съсловие — и като награда за това леко задължение, да смята деня си за свободен. После Чарлс се замисли как самият той да прекара часовете, с които разполагаше.