Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— И какво е станало с нея оттогава? Естествено мисис Талбът не я е приела обратно.

— Госпожо, мисис Талбът е малко особена жена. Тя й предложила да се върне. Но ето че стигнах до тъжните последици в тази история! Мис Удръф не е загубила ума си. Съвсем не. Тя е напълно способна да изпълнява всякакви задължения, които й се възложат, но страда от тежки пристъпи на меланхолия. Те несъмнено се дължат отчасти и на угризенията й. Но, боя се, и на дълбоката й заблуда, че лейтенантът е почтен човек и някой ден ще се върне при нея. По тази причина често я виждат да броди край морето. Самият мистър Фърси-Харис положил големи усилия да покаже на тази жена колко безсмислено, ако не и непристойно, е нейното поведение. Или по-грубо казано, госпожо, тя е леко побъркана.

Последва тишина. Викарият се остави в ръцете на Фортуната — макар да беше езическо божество. Той усети, че мисис Поултни пресмята всички „за“ и „против“. Мнението, което имаше за себе си, налагаше да изглежда ужасена и потресена при мисълта да допусне такова същество в Малборо Хаус. Но имаше и Бог, с когото трябваше да се съобразява.

— Има ли роднини?

— Доколкото ми е известно, не…

— Как се е издържала, откакто…

— Живяла е в крайна оскъдица. Разбрах, че взимала по малко да шие. Мисля, че мисис Трантър й е давала такава работа, но се е издържала главно от спестяванията си като гувернантка.

— Значи пестеливостта й я е спасила.

Викарият отново си пое дъх.

— Ако я вземете при вас, госпожо, тя ще бъде наистина спасена. — Той изигра коза си. — А може би — при все че нямам право да ставам съдник на съвестта ви — ще спаси и другиго.

Внезапно пред очите на мисис Поултни се яви зашеметяващо и божествено видение: смачканият светейши фасон на лейди Котън. Да бъде, или да не бъде? Тя се намръщи и впери поглед в дебелия си килим.

— Бих желала да разговарям с мистър Фърси-Харис.

Така, седмица по-късно, придружен от викария на Лайм, той я посети, пийна си мадейра, разказа — и премълча — каквото го бе посъветвал неговият колега по сан. Мисис Талбът бе дала безкрайно дълго препоръчително писмо, което нанесе повече вреда, отколкото полза, понеже за срамотиите не порицаваше достатъчно поведението на гувернантката. Едно изречение особено разгневи мисис Поултни: „Мосю Варген беше очарователен човек, а по молба на капитан Талбът ще спомена, че моряшкият живот не е най-добрата школа за нравственост.“ Не я интересуваше и това, че мис Сара била „веща и предана учителка“, нито че „Моите деца тъгуват за нея“. Явното незачитане на моралните норми от страна на мисис Талбът и нейната глупава сантименталност обаче в края на краищата услужиха на Сара пред мисис Поултни: подействаха й като предизвикателство.

Сара дойде да се представи, придружена от викария. Мисис Поултни остана тайно доволна от нея още от самото начало заради това, че изглеждаше не толкова отчаяна, колкото сломена от обстоятелствата. Вярно е, че истинската й възраст издайнически личеше — по-скоро двадесет и пет, отколкото „тридесет или повече“. Но по нескриваната й дълбока скръб се виждаше, че е грешница, а мисис Поултни не искаше да се заема с никого, който да не принадлежи съвсем очевидно към тази категория. Освен това беше и сдържана, което мисис Поултни реши да изтълкува като израз на безмълвна благодарност. Спомняйки си за безброй напуснали слуги, старата дама най-много от всичко ненавиждаше нахалството и дързостта — понятия, които в нейния живот бяха равнозначни на това някой да заговори, преди да му заговорят, или да отгатва желанията й, което я лишаваше от удоволствието да му се скара, че не ги е отгатнал.

След това, по предложение на викария, тя продиктува на Сара едно писмо. Почеркът беше чудесен, правописът — безупречен. Подложи я на по-лукава проверка. Подаде на Сара Библията си и я накара да чете. Мисис Поултни бе мислила доста върху избора на пасажа и мъчително се бе раздвоявала между псалом 119 („Блажени са непорочните в пътя си“) и псалом 140 („Избави ме, Господи, от зъл човек“). Най-сетне се бе спряла на първия и сега не само слушаше гласа на четеца, но и следеше за някой фатален признак, че думите на псалмопевеца не се приемат достатъчно дълбоко.

Гласът на Сара беше плътен, дори дълбок. Имаше следи от провинциален акцент, но по онова време изтънченият акцент още не беше задължителен в доброто общество. В Камарата на лордовете имаше хора, дори херцози, в чийто говор продължаваше да се чувства провинциалният акцент, но те не правеха лошо впечатление никому. Може би поради контраста с монотонното запъване на мисис Феърли мисис Поултни веднага одобри гласа. Той дори я очарова, както я очарова и поведението на момичето, когато прочете: „О, да бяха се насочили моите пътища към спазване на твоите устави!“