Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Оставаше да бъдат зададени още няколко въпроса:

— Мистър Форсайт ме уведоми, че все още храните чувства към чужденеца.

— Не бих желала да говоря за това, госпожо.

Ако някоя прислужничка дръзнеше да изрече подобно нещо на мисис Поултни, би настъпил денят на Страшния съд. Но думите на Сара бяха казани открито, без страх, и все пак с уважение. Така че поне този път мисис Поултни пропусна една отлична възможност да упражни тиранията си.

— Не желая френски книги в къщата си.

— Не притежавам такива. Нито английски, госпожо.

Защото ги беше продала всичките, позволявам си да добавя, а не защото беше някой далечен предтеча на великия Маклухън.

— Библия имате естествено.

Момичето поклати глава. Викарият се намеси:

— Аз ще се погрижа за това, драга мисис Поултни.

— Разбрах, че посещавате редовно църковна служба.

— Да, госпожо.

— Продължавайте. Бог ни дава утеха във всяко нещастие.

— Опитвам се да споделя вярата ви в това, госпожо.

Мисис Поултни зададе най-трудния въпрос, онзи, който викарият предварително я бе помолил да не споменава.

— Ами ако този… човек се върне? Тогава?

Сара отново постъпи по най-добрия начин: не каза нищо, само сведе и поклати глава. В своето все по-голямо благоразположение мисис Поултни възприе това като доказателство за безмълвно разкаяние.

И така, тя се залови с доброто си дело.

Не й мина през ума, разбира се, защо Сара, след като е отклонила предложенията на християни, не така ревностни като мисис Поултни, е пожелала да влезе именно в нейната къща. Причините бяха две, и то много прости: едната бе, че Малборо Хаус предлагаше великолепен изглед към залива Лайм. Другата бе още по-проста. Сара бе останала точно със седем пенита.

Когато Сам дръпна пердетата, утрото озари Чарлс така, както мисис Поултни — все още в обятията на Морфея, ако се съди по шума от спалнята — би желала след смъртта си раят да я озари, щом мине дължимото благоприлично ожидание. Мекият климат по крайбрежието на Дорсит десетина пъти в годината дарява такива дни — не просто меки за сезона дни, а пленителни мигове средиземноморска топлина и лъчезарност. В такива дни природата сякаш полудява. През ноември паяците, които би трябвало да спят зимен сън, плъзват по нагорещените скали, през декември запяват косове, през януари цъфтят иглики, а март се прави на юни.

Чарлс седна в леглото, хвърли нощната си шапчица, накара Сам да разтвори широко прозорците и, подпрян на ръце, впери поглед в слънчевите лъчи, които нахлуха в стаята. Леката му потиснатост от предния ден бе изчезнала заедно с облаците. Топлият пролетен въздух се промъкна през полуразгърдената му нощница и го погали по голата шия. Сам точеше бръснача му, а от медната кана, която бе донесъл, парата примамливо се издигаше, навявайки рой прустовски асоциации за безоблачни дни, увереност, стабилност, ред, спокойствие, изтънченост. По калдъръмената улица мина конник с мек екот на кротки копита по камъка. Вятърът полъхна малко по-силно и размърда овехтелите пердета от червено кадифе, но дори те изглеждаха красиви на тази светлина. Всичко беше превъзходно. Светът винаги щеше да бъде такъв и само такъв.

Заситниха копитца, разнесе се припряно блеене. Чарлс стана и погледна през прозореца. Отсреща стояха и си говореха двама старци с широки ризи на басти. Единият беше овчар, облегнат на гегата си. Насред улицата неспокойно чакаха дузина овце и двойно повече агнета. Останки от носиите на една много по-стара Англия се срещаха тук-там като живописна гледка в 1867 година; всяко село си имаше поне по десетина старци в такава премяна. Чарлс съжали, че не може да рисува. В провинцията беше наистина очарователно. Той се обърна към слугата си.

— Бога ми, Сам, в ден като днешния съм склонен кракът ми вече да не стъпи в Лондон.

— Ако още малко постоите да ви ду’а, сър, току-виж, и тая станала.

Господарят му го погледна строго. Със Сам бяха заедно от четири години и се познаваха доста по-добре, отколкото партньорите в много от уж по-интимните форми на съжителство.

— Пак си пил, Сам.