Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Така тя си бе измислила нещо като заповед към самата себе си — едно неизречено „Не бива“ — за случаите, когато нещо, свързано с инстинкта на женското тяло — менструация или раждане, — се опитваше да нахлуе в съзнанието й.

Но дори да прогониш вълците от прага си, те продължават да вият отвън в тъмнината. Ърнестина искаше съпруг, искаше този съпруг да бъде Чарлс, искаше и деца; само че цената, която смътно предчувстваше, че ще трябва да плати за тях, й се струваше твърде висока.

Понякога се чудеше как Бог е позволил такава животинска проява на Дълга да съсипе такъв невинен копнеж. По същия начин мислеха и повечето жени по нейното време; така беше и с по-голямата част от мъжете. Нищо чудно, че дългът е станал ключово понятие в представата ни за Викторианската епоха… и такъв „студен душ“ за нашата 11 11 Куплетите от „In Memoriam“, които цитирах в началото на главата, са много на място тук. Това стихотворение несъмнено съдържа най-странния от всички необичайни доводи в тази прочута антология на тревогата за отвъдния живот (стих XXXV). Да се твърди, че любовта приема само образа на Сатир, ако липсва безсмъртието на душата, е очевидно паническо бягство от Фройд. За викторианците раят е бил рай главно защото тялото не е имало достъп в него… заедно с човешките инстинкти. — Б.а. .

Щом обузда вълците, Ърнестина отиде до тоалетката, отключи едно чекмедже и извади оттам дневника си, подвързан в черен марокен и със златна закопчалка. От друго чекмедже извади скритото ключе и го отключи. Веднага отгърна книгата на последната страница. Там си бе записала — в деня на годежа й с Чарлс — всички дати на дните и месеците, които оставаха до сватбата. С тънки чертички бяха зачертани вече два месеца; оставаха още около деветдесетина дни. Сега Ърнестина взе молив с накрайник от слонова кост и задраска 26 март. До края на деня имаше още девет часа, но тя си позволяваше обикновено тази малка измама. После разтвори книгата в началото или по-точно почти в началото, понеже й беше подарена на Коледа. След първите петнадесет страници, изписани всичките със ситен почерк, една беше оставена празна и върху нея тя бе изсушила жасминова клонка. Погледа я малко, после се наведе да я помирише. Разпуснатата й коса падна върху листа и тя затвори очи, за да види дали може още веднъж да си припомни най-прелестното — денят, в който бе помислила, че ще умре от радост, бе плакала дълго, онова неизразимо…

По стълбите се чуха стъпките на леля Трантър, тя бързо скри дневника и се зае да реши меката си кестенява коса.

Онзи следобед, когато викарият се върна да направи предложението си, лицето на мисис Поултни изразяваше пълно неведение. При дамите от нейния тип, щом нещо излизаше от обсега на знанията им, то много лесно ставаше обект на неодобрение. Лицето й прекрасно подхождаше на това чувство: очите й съвсем не бяха „храмове на безмълвна молитва“, както в стиха на Тенисън, а бузите, увиснали почти като торбички, присвиваха устните в надменно отричане на всичко, застрашаващо двата й принципа в живота — единият (ще използвам саркастичната формулировка на Трайчке), че „Цивилизацията е сапун“ и другият, че „Порядъчно е само онова, от което не се обиждам“. Нещо в нея напомняше бял пекинез, по-точно препариран пекинез, понеже тя носеше скрита в пазвата си малка торбичка с камфор като профилактично средство срещу холерата и затова, където и да отидеше, около нея винаги лъхаше леко на нафталин.

— Не я познавам.

Викарият се почувства сконфузен. Запита се какво ли би станало, ако Добрият самарянин бе попаднал на мисис Поултни, а не на бедния пътник.

— Не очаквах да я познавате. Момичето е от Чармът.

— Момиче ли?

— Всъщност… не съм сигурен за възрастта й… жена, дама на около тридесет години. Може би и повече. Не бих искал да правя догадки. — Викарият съзнаваше, че зле представи отсъстващия ответник. — Но случаят е много печален. И във висша степен заслужава вашето милосърдие.

— Има ли образование?

— Да. Учила е за гувернантка. После е работила като гувернантка.

— А каква е сега?

— Мисля, че е без работа.

— Защо?

— Историята е дълга.

— Непременно бих искала да я чуя, преди да предприема нещо.

Викарият седна отново и разказа каквото знаеше за Сара Удръф или поне част от това, което знаеше, защото в храбрите усилия да спаси душата на мисис Поултни той реши да изложи на опасност своята.