За тази дама непременно щеше да се намери място в Гестапо: мисис Поултни умееше да разпитва така, че и най-упоритото момиче се обливаше в сълзи след по-малко от пет минути. Тя бе своеобразно въплъщение на най-грубо арогантните черти на изгряващата Британска империя. Единствената й представа за справедливост беше, че тя винаги има право, а единствената й представа за управление бяха наказателните мерки за непокорния народ.
В твърде ограничения кръг на своята класа обаче тя беше известна със своята благотворителност. А ако оспорехте тази й добродетел, противникът ви щеше да приведе необоримо доказателство. Нима милата, добра мисис Поултни не прибра Грешницата от Лайм Риджис? Едва ли е нужно да добавям, че по онова време милата добра дама знаеше само другото й, по елинско прозвище.
Забележителното събитие бе станало през пролетта на 1866, точно една година преди времето, за което пиша, и бе свързано с голямата тайна в живота на мисис Поултни. Тайната беше съвсем проста. Тя вярваше в ада. Тогавашният викарий на Лайм беше човек със сравнително напредничави теологически възгледи, но знаеше откъде идва маслото за пастирския му хляб. Той беше съвсем на място в Лайм, чието паство по традиция клонеше към евангелистката църква. Умееше да изпълва проповедите си с плам и красноречие, а в църквата му нямаше разпятия, икони, украшения и други признаци на римокатолическата зараза. Когато мисис Поултни сподели с него разбиранията си за идния живот, той не възрази, тъй като енорийски свещеници, които не живеят в особено охолство, не спорят с богатите енориаши. Кесията на мисис Поултни беше така широко отворена за неговите желания, както се свиваше, щом станеше дума за заплатите на тринадесетте й прислужници. Предишната зима (същата, през която холерната епидемия за четвърти път върлуваше във викторианска Англия) мисис Поултни се поразболя и викарият я посещаваше така често, както и лекарите, които непрестанно трябваше да я уверяват, че страда от най-обикновено стомашно разстройство, а не от страшната ориенталска напаст.
Мисис Поултни не беше глупава жена; надарена бе дори с голям практически усет, а отвъдният живот — като всичко, свързано с удобството й — беше изключително важно нещо от практическа гледна точка. Доколкото имаше зрителна представа за Господа, то тя се покриваше с лика на Уелингтънския херцог, но по характер Господ приличаше повече на проницателен адвокат — съсловие, към което мисис Поултни изпитваше особено уважение. Докато беше на легло, тя размишляваше върху една ужасна математическа задача, която не й даваше мира: дали Господ пресмята благодеянията по това, което си дал, или по онова, което би могъл да дадеш. В тази област тя разполагаше с по-добри данни от викария. Беше дарила значителни суми на църквата, но знаеше, че те са далеч по-малко от онази една десета, от която се препоръчваше да се лишат сериозните кандидати за рая. Тя, разбира се, бе нагласила завещанието си така, че сметката да излезе точна след смъртта й, но Господ можеше и да не присъства, когато се чете документът. Освен това, случи се веднъж, докато беше болна, мисис Феърли, която й четеше Библията вечер, да избере притчата за лептата на вдовицата. Тази притча винаги бе изглеждала на мисис Поултни крайно несправедлива, а сега се загнезди в сърцето й за по-дълго, отколкото ентеритовият бацил в нейните черва. Един ден, докато се възстановяваше, тя се възползва от поредното грижовно посещение на викария и предпазливо подложи на проверка съвестта си. От първо той беше склонен да обяви за неоснователни душевните й терзания.
— Мила госпожо, уповавайте се на Бога. Създателят е всевиждащ и всезнаещ. Не нам е дадено да се съмняваме в неговата милост… или в справедливостта му.
— Ами ако ме попита дали съвестта ми е чиста?
Викарият се усмихна.
— Ще му отговорите, че нещо й тежи. И със своето безгранично милосърдие той ще…
— Ами ако не ме разбере?
— Мила мисис Поултни, ако говорите така, ще трябва да ви укоря. Нямаме право да оспорваме неговото милосърдие.
Настъпи тишина. С викария мисис Поултни се чувстваше в присъствието на двама души. Единият беше човек по-нискостоящ в социално отношение, който разчиташе на нея за много от благините на трапезата си, за значителна част от средствата за поддръжка на църквата си, а също така и за успешното изпълнение на извънцърковните си задължения сред бедните; другият беше представител на Бога, пред когото тя метафорично трябваше да коленичи. Затова поведението й към него често биваше странно и непоследователно. За един миг тя го гледаше de haut en bas 8 8 От горе на долу (фр.) — Б.пр.
, в следващия de bas en haut 9 9 От долу на горе (фр.) — Б.пр.
, а понякога сполучваше да съчетае и двете си отношения в едно изречение.
Читать дальше