Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Бил съм сляп. Сляп.

— Мили чичо, моето зрение е отлично. Успокой се. Аз също търся подходящото момиче. Още не съм го намерил.

Приземната кухня в къщата в на мисис Поултни, просторна сграда в регентския стил от началото на XIX век, властно разположена на един от стръмните хълмове зад Лайм Риджис, като елегантно подобие на общественото положение на господарката си, несъмнено би изглеждала днес крайно неудобна в битово отношение. Макар обитателите й през 1867 година да са знаели добре кой всъщност тероризира живота им, в наше време това безусловно би била огромната готварска печка — истинско чудовище, заело цялата вътрешна стена на грамадното и слабо осветено помещение. Тя имаше три огнища, всяко от които трябваше да се пълни по два пъти на ден и да се чисти по два пъти на ден, а тъй като от печката зависеше дали домакинската работа ще върви гладко, беше недопустимо тя да изгасне. Колкото и зноен да бе летният ден, независимо че духнеше ли югозападният вятър, чудовището бълваше вътре облаци задушлив дим, безмилостната пещ трябваше да се поддържа. Ами цветът на стените! Те плачеха за по-светла отсянка, за малко бяло. Техният отровен оловно зелен цвят се дължеше (без да знаят нито обитателите, нито — в интерес на истината — тиранката горе) на богатото съдържание на арсеник в боята. И може би по-добре, че помещението беше влажно, а печката чудовище отделяше толкова много пушек и сажди. Смъртоносният прах поне се слягаше.

Вардиянинът на това Стиксово царство беше мисис Феърли, слаба жена, облечена винаги в черно, но не толкова загдето беше вдовица, колкото заради характера си. Навярно мрачния си нрав бе придобила, гледайки как през кухнята й се източва безкрайна върволица от по-низши смъртни. Икономи, лакеи, градинари, коняри, камериерки, слугини — идваше им до гуша от изискванията и навиците на мисис Поултни и бягаха. Всички се оказваха непочтени и страхливци. Но когато трябваше да ставаш в шест, да работиш от шест и половина до единадесет, после да работиш от единадесет и половина до четири и половина и после пак от пет до десет, при това всеки ден, което прави сточасова работна седмица, всяка човешка почтеност и смелост би се изчерпала.

Легендарни бяха станали думите, с които икономът, напуснал преди последните четирима, бе изразил пред мисис Поултни отношението на прислугата: „Госпожо, бих предпочел да прекарам остатъка от живота си в приют за бедни, отколкото да остана още една седмица под този покрив.“ Имаше сериозни съмнения дали някой би дръзнал да изрече такива думи пред всяващата страх дама, но когато човекът слезе долу с багажа си и се похвали какво й е казал, всички добре го разбраха.

Как самата мисис Феърли 7 7 От fair (англ.) — честен, справедлив, красив. — Б.пр. — по нрав по-скоро Кривда, отколкото Правда — беше издържала господарката си толкова дълго време, бе една от местните загадки. Най-вероятно поради това, че ако животът й се бе стекъл по иначе, тя самата би била една мисис Поултни. Задържаха я там завистта, а също злорадството при малките катастрофи, които толкова често сполетяваха дома. С една дума, и у двете жени имаше нещо садистично и всяка от тях беше заинтересована да търпи другата.

Мисис Поултни се ужасяваше от две неща или по-точно от две прояви на едно и също нещо. Едното беше нечистотията — като се правеше известно изключение за кухнята, понеже там живееха само слугите, — другото беше безнравствеността. От орловия й поглед не се изплъзваше и най-малката нередност.

Като охранен лешояд, който неуморно кръжи в безграничното си безделие, тя бе надарена по отношение на първата си мания с удивително шесто чувство за прах, следи от пръсти, недостатъчно колосано бельо, миризми, петна, нещо счупено и всякакви неизбежни домакински неблагополучия. Градинарят биваше уволнен, ако го видеха да влиза вкъщи с кални ръце, икономът — ако имаше петно от вино на вратовръзката си, прислужницата — ако се намереше прах под леглото й. Най-чудовищното беше, че дори и вън от къщата си тя не признаваше граници за своята власт. Достатъчно бе да не види някого в църква — било на сутрешната или на вечерната служба в неделя — за да го обвини в най-голяма морална разпуснатост. А Бог да е на помощ на онази прислужница, която в някой от редките свободни следобеди — с неохота й се даваше един в месеца — бъдеше видяна да се разхожда с някой младеж. Бог да е на помощ и на младежа, влюбен дотолкова, че да се опита да се приближи до Малборо Хаус за някоя уговорена среща — защото градината наоколо гъмжеше от хуманни капани за хора, „хуманни“ в смисъл, че големите зинали челюсти бяха без зъби, но достатъчно силни да счупят човешки крак. На тези железни слуги мисис Поултни държеше най-много. Никого от тях не беше уволнявала.