Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Като се прибра след обяд в стаята си в „Белият лъв“, Чарлс дълго гледа лицето си в огледалото. Мислите му бяха твърде неясни, за да може да се опишат — в душата му напираха необясними чувства: смътното усещане за някакво поражение, което произтичаше не от случката на вълнолома, а от празнодумството и увъртанията му на обяда у леля Трантър, от съмнението дали интересът му към палеонтологията е достатъчно поле за изява на вродените му заложби; и дали Ърнестина изобщо някога ще го разбере така добре, както той я разбира. Изпитваше общо объркване, породено вероятно не от нещо друго — както той заключи най-накрая, — а от неизбежността на дългия и вече дъжделив следобед. В края на краищата беше едва 1867 година. Той беше само на тридесет и две години и винаги бе отправял към живота твърде много въпроси.

Чарлс обичаше да се мисли за посветен в науката млад човек и вероятно не би останал много изненадан, ако можеше да надникне в бъдещето — на самолети, реактивни двигатели, телевизия и радари; той обаче наистина би се слисал от промененото отношение към самото време. Според нас голямото нещастие на века ни е липсата на време. Именно поради това, а не от безкористна любов към науката и още по-малко от благоразумие влагаме такъв огромен дял от творческите си способности и доходите на нашето общество в изнамирането на по-бързи начини да вършим всичко. Сякаш крайната цел на хората е да се доближат не до съвършената човешка природа, а до съвършената светкавица. За Чарлс, както и за почти всички негови съвременници и хора от същото съсловие, темпото на живота бе неизменно adagio. Проблемът им бе не да намерят свободно време за всичко, което искат да направят, а да разтегнат заниманията си така, че да запълнят необятния простор от свободно време, с което разполагаха.

Един от най-разпространените симптоми на благоденствие днес е деструктивната невроза; във века на Чарлс това беше тихата скука. Вярно е, че вълната от революции през 1848 година и споменът за вече отшумелите чартисти се извисяваха като гигантски облак над тази епоха; но за мнозина — а и за Чарлс — най-важното в този далечен тътен бе това, че не успя да избухне. Шестдесетте години бяха безспорно години на благоденствие, занаятчиите, та дори и работническата класа се бяха позамогнали, което поне във Великобритания намали вероятността от революция дотолкова, че никой не мислеше за нея. Излишно е да отбелязваме, че Чарлс не знаеше нищо за брадатия немски евреин, който — не щеш ли — точно този следобед кротко работеше в библиотеката на Британския музей и чийто труд сред онези мрачни стени щеше да даде такъв яркочервен плод. Ако опишехте на Чарлс този плод или последиците от повсеместното му поглъщане, той почти сигурно нямаше да ви повярва, макар че само шест месеца след този март на 1867 в Хамбург щеше да се появи първият том на „Капиталът“. Чарлс имаше и безброй много лични причини, поради които не му подхождаше приятната поза на песимист. Дядо му, баронетът, принадлежеше към втората от двете главни категории провинциални английски дворяни — наливащите се с бордо ловци на лисици и учените — колекционери на всичко старо под слънцето. Той колекционираше главно книги, но в последните години на живота си изразходва голяма част от парите и още по-голяма част от търпението на семейството си за разкопки на безобидните могилки, осеяли като брадавици трите хиляди акра на имението му в Уилтшър. Мегалитни гробове, менхири, кремъчни сечива и гробници от неолита — той ги преследваше с ожесточение, а по-големият му син с не по малко ожесточение изхвърли от къщи всички преносими трофеи, когато наследи баща си. Но Господ наказа — или благослови — този син, като се погрижи той да не се ожени. По-малкият син — бащата на Чарлс — остана добре обезпечен и с пари, и със земя.

Една-единствена трагедия имаше в неговия живот — младата му жена почина, раждайки мъртво дете, което щеше да бъде сестра на едногодишния Чарлс. Но той преглътна скръбта си. Щедро обгради сина си — когото, общо взето, обичаше почти като самия себе си — ако не с много любов, то поне с цял батальон учители и възпитатели. Продаде своя дял от земята, далновидно вложи част от парите в железниците, а друга част недалновидно заложи на комар (предпочиташе да търси утехата в игралния, вместо в божия дом) — с една дума, живееше по-скоро като че ли е роден в 1702, а не в 1802; удоволствията бяха главната цел на живота му и… главната причина за смъртта му през 1856 година. Така Чарлс остана единственият му наследник. Той получи не само намалялото състояние на баща си — бакарата си бе отмъстила в крайна сметка на „бума“ в железниците, — но щеше да наследи и много солидния имот на чичо си. Само че в 1867 година чичото, макар изцяло да бе преминал само на бордо, не даваше никакви признаци за умиране.