Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

— Това са същите стъпала, по които в романа „Убеждение“ Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне.

— Колко романтично.

— Тогавашните мъже са обичали романтиката.

— А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по тез съдбовни стъпала?

— На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

— Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ърнестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

— Млада ли е?

— Много е далеч, за да се разбере.

— Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

— Каква Трагедия?

— Така я наричат. Едно от прозвищата й.

— А какви са другите?

— Рибарите са й дали много вулгарно прозвище.

— Мила ми Тина, недей да…

— Наричат я… Блудницата на френския лейтенант.

— Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

— Тя е… малко побъркана. Хайде да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

— Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

— Мъжът, с когото, както говорят…

— В когото се е влюбила ли?

— По-лошо.

— Значи, я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

— Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

— Но какво прави там?

— Казват, че го чакала да се върне.

— Ами… няма ли близки?

— Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно, че не съм я видяла.

Той се усмихна.

— Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата й, пригладена силно назад, бе прибрана в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от тогавашните модни линии. Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новата лондонска мода. Чарлс каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето й в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта. Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлс да прегърне Ърнестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би само за да покаже на Ърнестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

— Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по…

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлс, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлс веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на старинния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ърнестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса, на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече — никакви белези на лудост. Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлс неведнъж си спомняше за този поглед копие: подобен спомен включва не само представата за нещо, но и за неговото въздействие. В онзи кратък миг той се почувства като неин враг: пронизан и заслужено унизен.

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ърнестина дръпна Чарлс за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и се усмихна. Когато наближиха сушата, той каза:

— Не трябваше да ми разказваш тези грозни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи — нали бил учен, нали не обичал романите…