Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

И все пак, макар носен от бавното течение на викторианската епоха, той не беше съвсем лекомислен младеж. При случайна среща с едного, който знаеше за увлеченията на дядо му, Чарлс разбра, че единствено в семейството са се надсмивали на стареца, когато той по цели нощи надзиравал как недоумяващите ратаи правят разкопки. В спомените на други хора сър Чарлс Смитсън беше останал като пионер на археологията, изучаваща периода преди римското нашествие в британските земи, а Британският музей с благодарност би приютил някои експонати от злочестата му колекция. Чарлс започна да осъзнава, че по наклонности е по-близо до дядо си, отколкото до когото и да е от синовете му. През последните три години интересът му към палеонтологията растеше — ето, реши той, какво е призванието му. Започна да посещава сбирките на геоложкото дружество. Чичо му гледаше неодобрително, когато Чарлс се запътеше към портите на Уинсиът, въоръжен с клиновидните си чукове и колекционерската чанта — според него на един джентълмен подхождаше да излиза на разходка само с камшик за езда или с пушка; но все пак по-добре това, отколкото при проклетите книги в проклетата библиотека.

Чичото беше още по-недоволен, че Чарлс проявява някакъв интерес и към друго нещо. Жълтите панделки и нарциси — емблеми на либералната партия — бяха анатемосани в Уинсиът; старецът беше консерватор до мозъка на костите и живо се интересуваше от политика. Чарлс обаче вежливо отклоняваше всичките му опити да го накара да се кандидатира за парламента. Той се обяви за човек без политически убеждения. Възхищаваше се тайно от Гладстон, но в Уинсиът смятаха Гладстон за най-върл предател и името му не се споменаваше. Така уважението към семейните традиции, леността и липсата на интерес към обществените дела преградиха пътя му към кариерата, която би била естествена за него.

Леността бе, боя се, отличителна черта на Чарлс. Подобно на много свои съвременници, и той съзнаваше, че някогашното чувство за отговорност, характерно за първата половина на века, се превръщаше в чувство за собствено величие; онова, което движеше нова Англия, бе много повече стремеж към престиж, отколкото желание да се върши добро заради самото добро. Чарлс знаеше, че е прекалено придирчив. Но може ли човек да се заеме с писане на история непосредствено след Маколи? С роман или стихове — сред най-великата плеяда от таланти в историята на английската литература? Как да се твори в областта на науката, при положение че Лайъл и Дарвин са още живи? Или да си държавник, когато Дизраели и Гладстон разделят като два полюса наличното поле за действие.

Както разбирате, Чарлс се мереше много нависоко. Така правят всички интелигентни безделници, за да оправдаят своето безделие пред интелигентността си. С две думи, той страдаше от цялата байроновска мирова скръб, без да има нито един от отдушниците на Байрон: гениалност и прелюбодейство.

Дори когато смъртта се бави, майките на дъщери за женене, както е известно, са предвиждали, че тя все пак ще благоволи да настъпи. И без многообещаващото бъдеще, което имаше, Чарлс беше твърде добра партия. Пътешествията му из странство бяха поизтрили, за жалост, онази патина от суховатост (наричана от викторианците сериозност, висока нравственост, почтеност и какви ли не още измамни понятия), която тогава беше задължителна за истинския английски джентълмен. Той се проявяваше донякъде като циник — сигурен признак за вътрешно морално разложение. Но нямаше случай да се появи в обществото и да не привлече нежните погледи на майките; бащите го потупваха по гърба, а момичетата превзето се усмихваха. Чарлс обичаше хубавите момичета и нямаше нищо против да дава надежди и на тях, и на амбициозните им родители. Така си беше спечелил име на недостъпен и хладен — заслужена отплата за ловкостта на хищник, която до тридесетата си година той бе овладял до съвършенство: подушваше само примамката и после обръщаше гръб на скритите зъби на брачния капан, заложен на пътя му.

Чичо му често го кореше за това, но Чарлс не оставаше длъжен, отвръщаше, че и той като него използвал халосни патрони. Старецът недоволно мърмореше.

— Аз не можах да намеря подходяща жена.

— Глупости. Изобщо не си я търсил.

— Търсих я. Като бях на твоите години…

— Живял си единствено за хрътките и за сезона на яребиците.

Чичото навъсено вперваше поглед в бордото си. Той не съжаляваше много, че няма жена, но до болка му липсваха деца, на които да купува понита и пушки. Виждаше как животът му отминава, без да остави следа.