Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс обичаше чичо си, чичото също обичаше Чарлс. Това обаче невинаги личеше в техните отношения. При все че се съгласяваше на известни отстъпки — когато се налагаше, стреляше по яребици и фазани, — той упорито отказваше да ходи на лов за лисици. Не защото го отвращаваше вкусът към плячката, а защото ненавиждаше вкуса на ловците. И нещо по-лошо: колкото и да е странно, той предпочиташе да върви пешком, вместо да язди, а не беше прието аристократите да се разхождат пеша, освен в швейцарските Алпи. Нямаше кой знае какво против самото яздене, само че то пречеше на любимото за всеки роден естественик занимание да наблюдава природата отблизо и на спокойствие. Все пак щастието му се бе притекло на помощ. Един есенен ден преди много години той улучи особена птица, която изскочи откъм синора на чичовата му житна нива. Като разбра какво е застрелял — каква рядкост, — Чарлс малко се ядоса на себе си, защото това бе един от последните екземпляри на голямата дропла, убит в равнината на Солсбъри. Чичо му беше във възторг. Птицата бе препарирана и оттогава блещеше стъклените си очи като пуйка от витрината в гостната в Уинсиът.

Чичо му не преставаше да отегчава знатните си гости с разказа за тази случка, а обземеше ли го желание да лиши Чарлс от наследство — нещо, което само по себе си го караше да се изчервява от срам, тъй като имението се предаваше по мъжка линия — той възвръщаше добронамереността си към своя племенник, като заставаше пред безсмъртната му дропла и дълго я съзерцаваше. Защото Чарлс не беше безгрешен. Не пишеше писма всяка седмица и придоби проклетия навик да прекарва следобедите си в Уинсиът в библиотеката — помещение, което чичо му използваше съвсем рядко или по-точно никога.

Чарлс имаше и по-тежки грехове. След като надлежно назубри в Кеймбридж класическите езици и възприе „Тридесет и деветте догми на англиканската църква“, той (за разлика от повечето младежи на своето време) бе започнал наистина да понаучва нещичко. През втората година на следването си обаче попадна в лоша компания и стигна дотам, че една мъглива нощ в Лондон се отдаде на плътски наслади с голо момиче. От щедрите обятия на лондончанката той се хвърли в обятията на църквата и малко след това в един хубав ден ужаси баща си, като заяви, че иска да става свещеник. Нямаше друг изход от това толкова критично положение: вироглавият младеж бе изпратен в Париж. Поопетненото му вече целомъдрие скоро почерня до неузнаваемост, но едновременно с това — както бе се надявал баща му — се изпари и желанието му да се венчае за църквата. Чарлс прозря какво стои зад примамливия зов на Оксфордското движение — Римокатолицизъм propria terra. Той не пожела да хаби своята критична, но и удобна английска душа — една част ирония към една част конвенционалност — по тамян и попска непогрешимост. Като се върна в Лондон, попрелисти и попрочете десетина религиозни теории от онова време, но изплува от тях (voyant trop pour nier, et trop peu pour s’assurer 4 4 Виждайки твърде много, за да отрича, но твърде малко, за да се увери (фр.). — Б.пр. ) като здравомислещ агностик 5 5 Той обаче не би използвал този термин по простата причина, че думата не е била изкована до 1870 година (от Хъксли), когато необходимостта от нея бързо е назрявала. — Б.пр. . Доколкото Бог изобщо съществуваше за него, той го откриваше в природата, а не в Библията; ако бе живял сто години по-рано, щеше да бъде деист, дори пантеист. Ако имаше с кого, някой път в неделен ден отиваше на утринната служба, но сам рядко се наканваше.

След шест месеца, прекарани в Греховния град, той се завърна през 1856 година. Три месеца по-късно баща му почина. Голямата къща в Белгрейвия беше дадена под наем и той се настани в по-малко жилище в Кенсингтън, което бе по-подходящо за млад ерген. Там за Чарлс се грижеха един прислужник, готвачка и две камериерки — персонал, почти ексцентрично скромен за човек с неговите връзки и състояние. Но той беше напълно доволен, а и голяма част от времето си прекарваше в пътешествия. Веднъж-дваж публикува в модерни списания впечатленията си от по-далечни места; след деветте месеца, които прекара в Португалия, един предприемчив издател му предложи дори да напише книга, но Чарлс виждаше в писателството нещо infra dig 6 6 Под достойнството (лат.). — Б.пр. , а и като че ли тази работа изискваше премного усилия и продължително съсредоточаване. Той си поигра с идеята и я отхвърли. Всъщност да си играе с разни идеи бе основното занимание през третото десетилетие на живота му.