Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Да беше жив клетият Фредерик. Той би ме посъветвал.

— Несъмнено. И неговият съвет би бил подобен на моя. Можете да бъдете сигурна в това. Знам, че беше добър християнин. А аз ви говоря това, което ни учи правата Христова вяра.

— Било е предупреждение. Наказание.

Викарият я погледна строго.

— Пазете се, мила госпожо, пазете се. Човек не престъпва безнаказано правата на нашия създател.

Тя промени позицията си. Всичките викарии на света не биха могли да оправдаят ранната смърт на съпруга й. Това си оставаше само между нея и Бога — загадка, подобна на черен опал, която ту блясваше като строга поличба, ту й се струваше като предплата срещу цялото изкупление, което навярно все още дължеше.

— Дарения съм правила. Но не съм сторила добро.

— Да даряваш, е най-похвалното дело.

— Но не съм като лейди Котън.

Внезапното преминаване към светски неща не изненада викария. Той знаеше, че мисис Поултни се смята за много изостанала в точно тази дисциплина от надпреварата по благочестивост. Лейди Котън, която живееше на няколко мили от Лайм, беше прочута с фантастичната си благочестивост. Тя редовно посещаваше бедните и болните, председателстваше мисионерско общество, беше създала дом за паднали жени — вярно, условията в него бяха изкупително сурови и повечето потомки от нейното Магдаленино дружество гледаха при първа възможност да се доберат обратно до блатото на порока, но мисис Поултни не знаеше това, както не знаеше и по-вулгарното прозвище на Трагедия. Викарият се покашля.

— Лейди Котън служи за пример на всички ни.

Думите му наляха масло в огъня, което той вероятно усети.

— Би трябвало да започна и аз да правя посещения.

— Чудесна идея.

— Работата е там, че посещенията винаги са ме разстройвали. — Викарият не й помогна. — Съзнавам, че е осъдително.

— Е, хайде, хайде…

— Да. Много осъдително.

Последва дълго мълчание, през което викарият мислеше за своята вечеря, до която оставаше още цял час, а мисис Поултни — за своята греховност. После, с необичайно смирение, тя сама предложи изход от своите терзания.

— Ако знаете някоя дама, някоя изискана жена, която е изпаднала в затруднено положение…

— Не съм съвсем наясно какво имате предвид.

— Искам да взема някоя жена за компаньонка. Вече ми е трудно да пиша, а мисис Феърли чете много лошо. Ще бъда щастлива да приютя такъв човек.

— Много добре. Щом имате такова желание. Ще се поинтересувам.

Мисис Поултни малко се сепна от безумната си идея да се просне така необмислено в нозете на истинското християнство.

— Тя трябва да е безукорно почтена. Имам слуги, за които нося отговорност.

— Разбира се, мила ми госпожо, разбира се. — Викарият се изправи.

— И за предпочитане е да няма роднини. Близките на онези, които си взел под попечителство, могат да бъдат крайно досадни.

— Бъдете сигурна, че няма да ви предложа неподходящ човек.

Той се ръкува с нея и се упъти към вратата.

— И да не е много млада, мистър Форсайт.

Викарият се поклони и излезе. Но насред стълбата към долния стаж спря. Досети се нещо. Помисли. Едно чувство, ненапълно лишено от злоба, породено от дългите часове на двуличие — или поне невинаги пълна искреност — прекарани край натруфената мисис Поултни, порив някакъв, го накара да се обърне и да се яви отново при нея. Застана на вратата.

— Дойде ми наум една подходяща жена. Казва се Сара Удръф.

Ърнестина имаше лице точно за нейната епоха; с малка брадичка, овално, нежно като теменужка. Още може да го видите в рисунките на големите илюстратори от онова време Физ или Джон Лийч. Сивите очи и бледата кожа подсилваха нежността на другите черти. Като срещнеше някого за пръв път, тя умееше да сведе поглед така красиво, сякаш би припаднала само ако някой господин посмее да я заговори. В ъгълчето на клепачите и в ъгълчето на устните обаче се прокрадваше слабо загатната извивка — лека като лъх от февруарски теменужки, ако използваме същото сравнение — неуловима, но вън от всяко съмнение, която опровергаваше привидното й пълно покорство пред великото божество Мъжа. Правоверният викторианец би се отнесъл с подозрение към този бегъл намек за Беки Шарп, но човек като Чарлс не можеше да устои на чара й. Уж беше една от дузините накипрени госпожички — Джорджини, Виктории, Албертини, Матилди и тям подобни, — които седяха на всеки бал под строга охрана, но същевременно не приличаше на тях.